Почти не разговарях с Кели, просто я държах за ръка, докато вървях със сак на лявото рамо. Търсех табелите за залата за; пристигащи, после за таксиметровата стоянка. Взехме ескалатор за надолу. Когато почти бяхме стигнали, Кели заяви:
— Трябва да ида до тоалетната, Ник.
— Сигурна ли си? — Исках колкото може по-бързо да се измъкнем от тук.
— Наистина ми се ходи.
— Добре. — След последния път си бях научил урока.
Тоалетните се намираха наляво, близо до изхода от залата за пристигащи. От двете им страни бяха входовете за отделните помещения за мъже и жени. Останах навън и се загледах в хората, които чакаха автоматичните врати да се отворят и от там да се изсипят близките им.
Винаги разбираш, когато те зяпат. След минута–две осъзнах, че някой ме наблюдава. Огледах се. Беше възрастна жена, застанала до парапета с лице към мен, от отсрещната страна на пътеката, заградена с бариери. Очевидно чакаше някого да пристигне. До нея видях среброкос мъж, но нейните очи бяха впити в лицето ми.
Тя се извърна и застана с гръб към изхода, макар че от там вече излизаха хора. На всеки няколко секунди се разнасяха радостни писъци и проблясваха светкавиците на фотоапарати.
Какво ли гледаше онази жена? Раните по лицето ми ли? Надявах се да е само това.
После видях, че разговаря със съпруга си. По езика на тялото й разбирах, че е възбудена. Мъжът хвърли поглед в моята посока, после отново се обърна към нея и сви рамене, сякаш казваше: „За какво говориш, по дяволите, жено?“. Тя навярно ни беше видяла с Кели да влизаме в тоалетните и се бе зачудила: „Откъде ли са ми познати онези двамата?“
Нямах намерение да се помръдна от мястото си. Исках да видя какво ще направи и тогава щях да предприема съответните мерки.
По лицето й четях, че все още се опитва да си спомни. Избягвах да срещам погледа й, но знаех, че ме зяпа. Всеки момент можеше да се сети къде е видяла лицето на Кели.
Секундите течаха. Хлапето най-после излезе и застана до мен.
— Можем ли вече да тръгваме? — попитах аз и я хванах за ръка, преди да успее да отговори.
Докато се обръщах към изхода, забелязах, че жената дърпа мъжа си за ръкава. Той обаче вече беше видял онзи, когото посрещаха, и гледаше към него.
Тя го задърпа още по-настоятелно.
Искаше ми да се затичам, но това само щеше да потвърди подозренията й. Докато вървяхме, дрънках глупости на Кели и се правех на щастлив баща.
— Виж онези светлини, нали са прекрасни? Всеки път, когато пристигам във Вашингтон, кацам на това летище. Идвала ли тук преди?
Трябваше да сподавя желанието да се завъртя и да погледна през рамо. Започнах да си мисля: „Ами ако…“ Ако полицията ме сгащеше тук, бях загубен. Нямаше къде да избягам. До изхода ни оставаха трийсетина метра. С всяка следваща крачка очаквах някое ченге да извика. Единственото, което чувах обаче, бе общата глъчка.
Стигнахме до изхода, завихме наляво и се спуснахме по широка рампа, която водеше към спирките на градския транспорт и таксиметровите стоянки. Веднага щом завихме, започнах да вървя по-бързо и се осмелих да хвърля поглед назад.
— Какво има? — попита Кели.
— Такситата са ей там, да побързаме — отвърнах аз.
Преди да дойде нашият ред, трябваше да изчакаме трима души на опашката. Чувствах се като дете, което отчаяно иска нещо и повече не може да чака.
Най-после се качихме и потеглихме. Обърнах се и погледнах назад. Нищо. Все още не можех да се отпусна. Кели очевидно усещаше проблема, но не обели и дума.
Опитах се да изхвърля случая от главата си. Ако се напънеш да помислиш, със сигурност ще откриеш нещо положително даже в най-ужасното положение — поне така винаги си внушавах. Но в онова, което току-що се беше случило, не можех да видя нищо обнадеждаващо. Ако възрастната жена съобщеше в полицията, че ни е видяла да се насочваме към стоянката, опасенията ми щяха да са основателни.
Погледнах към Кели и се прозях.
— Спи ми се — казах аз, — а на теб?
Тя кимна и отпусна глава в скута ми.
Казах на шофьора накъде да се насочи. Щом отбихме от магистралата, продължихме няколко пресечки и го накарах да спре. Бяхме на паркинга пред „Мариът“. От тук щяхме да стигнем пеш до „Иконъми ин“.
— Сега отиваме в друг хотел — обясних на Кели. — Обичайната история. Ще говоря много неща, които не са верни, а ти само ще мълчиш и ще се правиш на адски уморена, става ли? Ако изпълняваш каквото ти казвам, ще можем да се приберем вкъщи. — Насочихме се към рецепцията.