Исках да проверя пружините на пълнителя. Не че бе задължително, но трябваше да го направя, за да отбележа края на този етап и началото на нов.
Кели вече дълбоко спеше.
Включих мобифона, за да го заредя. Това бе връзката ми със света. После изсипах всичко от сака и го подредих. Оставих новите дрехи настрани и върнах нещата за близко разузнаване в чантата. Бях бесен, че се наложи да оставя видеокамерата на покрива — щяха да я открият и неизбежно да ни свържат със стрелбата. Освен това губех записа, а можех да го използвам като доказателство пред Симъндс — дори можеше да е достатъчен, за да гарантира бъдещето ми.
Прибрах всичко и легнах по гръб, с ръце под главата. Заслушан в тихото бръмчене на климатика, аз се замислих за цялата тази шибана игра, за това как постоянно се прецакваха хора като мен и Макгиър. Когато осъзнах, че започвах да се самосъжалявам, се взех в ръце. Двамата с Макгиър имахме избор и го бяхме направили.
Снощната история си имаше и положителни страни. Поне не се налагаше да изхвърлям всички окървавени и опикани дрехи от синия сак. Полицията несъмнено щеше да открие по тях кръвта на семейство Браун, но това не беше нищо в сравнение със сегашните ми проблеми. И най-важното: бях потвърдил връзката между Кев, ВИРА, сградата и онова, което бях копирал от компютъра.
Нямах намерение да вадя лаптопа и да се занимавам с него. Бях прекалено уморен, бях допуснал и грешки. Освен това сега адреналинът ми бе спаднал и болките в гърба и тила ми се усилваха.
Взех горещ душ и се опитах да се избръсна. Раните по лицето ми зарастваха.
Облякох се по дънки, блузон и маратонки, после презаредих пълнителите. Нуждаех се от почивка, но трябваше да съм готов за бързи действия. Планът ми беше да поспя два часа, да хапна нещо и след това да видя какво имам в лаптопа. Но не стана така. Мятах се в леглото и постоянно се будех.
Пуснах телевизора и започнах да превключвам каналите, убеден, че Макгиър вече се е появил по новините. Оказах се прав.
Камерите показваха фасадата на сградата на ВИРА, на фона на полицията и линейката, после пред обектива застана мъж и започна да дрънка нещо. Не си направих труда да усилвам звука, знаех какво би могъл да каже моят объркан бездомен приятел.
Кели започваше да се върти в леглото, навярно преследвана на сън от Макгиър.
Лежах и я гледах. Момичето несъмнено се бе справило чудесно. Последните няколко дни бяха пълен хаос за нея и вече започвах да се тревожа. Седемгодишните хлапета не би трябвало да бъдат излагани на такива гадости. Внезапно разбрах, че повече се безпокоя за нея, отколкото за самия себе си.
Когато се събудих телевизорът все още работеше. Погледнах си часовника: девет и трийсет и пет. Пат щеше да ми позвъни по обед. Изключих телевизора. Исках да обърна внимание на лаптопа. Докато ставах от леглото, се чувствах ужасно. Тилът ми бе скован като дъска.
Докато вадех лаптопа от сака, вдигнах шум и Кели се разшава. Когато включих компютъра във външното флопи, тя се приповдигна на лакът и започна да ме наблюдава. В косата й сякаш беше паднала бомба. Кели ме послуша, докато ругаех лаптопа, че не иска да се свърже с флопито, после невинно попита:
— Защо просто не го рестартираш и не погледнеш програмата?
Изгледах я така, все едно й казвах: „Много си била умна!“ Вместо това обаче отвърнах:
— Ммм, може би. — Рестартирах го и се получи. Усмихнах й се. В отговор тя също ми се захили.
Започнах да преглеждам файловете. Вместо деловите имена, които очаквах, документите бяха обозначени с кодове като „Невестулка“, „Момче“, „Гуру“. Много от тях се оказаха сметки или електронни таблици. За мен всички тези четирийсетина страници спокойно можеха да са и, на японски.
После отворих друг файл, наречен „Татко“. На екрана се появиха само точки и цифри. Обърнах се към Кели:
— Я кажи какво е това, умнице?
Тя повдигна рамене.
— Аз съм само на седем, още не зная всичко.
До обед оставаха пет минути. Включих мобифона и продължих да преглеждам файловете, като се опитвах да разбера нещо.
Дванайсет часът дойде и отмина.
До дванайсет и петнайсет все още нямаше нищо. Започвах да се страхувам. „Хайде, Пат, трябва да се измъкна от Щатите и да се върна при Симъндс. Имам достатъчно информация — може би. Колкото по-дълго оставам тук, толкова по-голям е рискът. Трябваш ми, Пат!“
За да се случи Мързеливия да пропусне уговорка, трябва да е станало нещо сериозно. Дори когато бе дрогиран, пак ми беше донесъл поръчките. Опитах се да изхвърля от главата си мрачните мисли, като си повтарях, че ще позвъни в следващия уговорен час. Но докато разсеяно продължавах да работя с лаптопа, започнах да се чувствам почти физически зле. Бях загубил единствения си път за бягство. Изпитвах ужасното усещане, че всичко жестоко се прецаква. Трябваше да направя нещо.