Затворих лаптопа и прибрах дискетата в джоба си. Кели гледаше телевизия, полузаровена под завивките.
— Е, знаеш какво ще ти кажа сега, нали? — пошегувах се.
Тя изскочи от леглото и намръщена ме прегърна.
— Недей да излизаш! Недей да излизаш! Ще гледаме заедно телевизия. Или ще дойда с теб.
— Не може, оставаш тук.
— Моля те!
Какво можех да направя. Усещах болката й от страха и самотата.
— Добре, ела с мен, но ще правиш, каквото ти кажа.
— Ясно! — Тя подскочи и отиде да си облече дъждобрана.
— Не, не още — посочих към банята аз. — Първо най-важното. Влез във ваната, измий си косата и се изсуши, после можеш да се преоблечеш в новите си дрехи и чак тогава ще излезем.
Тя трепереше от вълнение като куче, очакващо да го изведат на разходка.
— Ясно! — После се хвърли към банята.
Седнах на леглото и докато превключвах новинарските канали, извиках:
— Кели, не забравяй да си измиеш зъбите, иначе ще изпадат и когато станеш голяма, няма да можеш да ядеш.
— Да, да — чух в отговор.
По телевизията нямаше нищо за Макгиър. След малко влязох в банята. Пастата за зъби не беше отворена.
— Изми ли си зъбите?
Тя кимна гузно.
— Хайде да проверим — казах аз. — Наведох се и доближих нос до устата й. — Не ни ги измила. Хайде, знаеш ли как да си миеш зъбите?
— Зная.
— Покажи ми тогава.
Кели взе четката. Бе прекалено голяма за устата й, затова трябваше да се мие странично.
— Не са те учили така, нали? — попитах аз.
— Точно така са ме учили!
Бавно поклатих глава.
— Добре, да го направим заедно. — Сложих малко паста върху четката и я накарах да се изправи пред огледалото. Застанах до нея, а тя ме гледаше, докато се преструвах, че се мия. В крайна сметка не беше толкова сложно да се грижиш за деца. Всичко се свеждаше до ОДИ: обяснение, демонстрация, имитация. Вместо да го правя с оръжие пред зала, пълна с новобранци, аз го правех пред седемгодишно момиче. — А сега, хайде с мен. Ето така, после четката — на малки кръгове. И внимаваме да измием краищата.
Тя се разсмя, като ме гледаше как се преструвам, че си мия зъбите, и опръска цялото огледало с паста. Засмях се и аз.
Кели се доизкъпа и облече новите си дънки и блузона. От търговския център й бях купил също подходящи черни бейзболни шапки с надпис „Вашингтон“.
Навлажних си косата и се измих. Сега и двамата изглеждахме блестящо. Тя си облече новия син дъждобран, обу си маратонките и вече бяхме готови за тръгване. Имах намерение да отидем до апартамента на Пат. Когато ми телефонираше в шест, щяхме да сме в състояние бързо да се срещнем с него.
Какво щях да правя обаче с дискетата? Реших да я скрия в стаята, защото имах намерение да разделя „богатствата“ си: ако дискетата останеше тук и ни пипнеха, поне нямаше да получат всичко накуп. Дългият тъмен шкаф под телевизора заемаше една трета от пространството. Беше висок около половин метър и имаше ниски крачета. Повдигнах единия ъгъл, залепих дискетата отдолу с изолирбанд и оставих няколко белега, които щяха да ми покажат дали някой е тършувал в стаята. Един последен поглед наоколо и ние излязохме.
Все още ръмеше и бе малко по-студено от сутринта. Кели беше на седмото небе. Отговарях на усмивките й, но вътрешно се страхувах за Пат. Докато пресичахме през тревата, за да избегнем рецепцията, се зачудих дали да не телефонирам на Юън. После се отказах. Можеше да ми дотрябва по-късно. Той бе карта, която криех в ръкава си.
В района имаше ужасно много хотели. Първият беше на около четиристотин метра. Влязох във фоайето и поръчах такси. Кели ме чакаше навън, под навеса.
Върнах се и й казах:
— Когато влезем в таксито, ще ти сложа качулката. Държа да се облегнеш на мен, все едно, че ти се спи. Не забравяй, че ми обеща да правиш точно каквото ти кажа.
Таксито пристигна и ни взе до Джорджтаун. Кели се облегна на мен и притисна лице към скута ми, скрита под качулката си.
Слязохме на „Уисконсин“. Беше четири часът и хората наоколо ни разговаряха, разхождаха се и се радваха на покупките си. Прекарахме следващия час в мотаене и ядене. Към пет и половина седнахме в едно от кафенетата в джорджтаунския търговски център. Тук бе топло и започна да ни се доспива.