Аз пиех кафе, тя — млечен шейк, който почти не докосна, защото се бе натъпкала с бургер. Гледах си часовника всяка минута, докато най-после стана шест без пет. Включих мобифона. Батерията беше в добро състояние, сигналът — силен.
Стана шест.
Нищо.
Шест и една минута.
И две минути.
Седях почти парализиран. Не можех да повярвам. Кели бе потънала в комиксите, които си беше купила.
И четири минути. Отчаяна работа. Пат не би ме изоставил, освен ако нямаше друг избор. Той също като мен знаеше, че по време на операция закъснение от една минута е равносилно на цял час или ден, защото от това може да зависи човешки живот. Атаката можеше да започне без твоя прикриващ огън.
Със сигурност имаше проблем. Сериозен проблем.
Оставих мобифона включен. Накрая стана шест и двайсет и аз казах:
— Хайде, Кели, да идем на гости на Пат.
Нормалното ежедневие бе свършило. Ставаше нещо гадно. Всичките ми надежди се бяха изпарили.
28.
Излязохме от търговския център и спряхме такси.
„Ривърууд“ се оказа гъсто застроен скъп квартал с крайречни къщи с по две европейски коли отпред и с красиви жилищни блокове с подземни паркинги. Магазините отразяваха богатството на района. Имаше прилични книжарници, скъпи бутици за дрехи и художествени галерии.
Спрях таксито една пресечка преди улицата на Пат. Платих на шофьора и той ни остави под лекия дъжд. Започваше да притъмнява — и облаците правеха всичко да изглежда мрачно. Някои автомобили вече бяха с включени светлини.
— Да се надяваме, че Пат си е вкъщи — промърморих аз, — иначе ще трябва да изминем целия път обратно до хотела, без да му кажем и едно здрасти!
Кели изглеждаше възбудена от перспективата да се срещне с него. В края на краищата това беше човекът, който според моите думи щеше да й помогне да се върне у тях. Не бях сигурен дали е разбрала онова, което й казах за семейството й. Не знаех дали децата на тази възраст имат представа какво е смъртта и че е необратима.
Нагоре по склона можех да видя улицата на Пат — широка и елегантна, със стари къщи и магазини. Виждаха се един–две нови блока — приятни, чисти и скъпи. Не бях съвсем сигурен в кой от тях живее, но знаех номера. Минахме покрай блока и успях да разгледам охраняемия паркинг отзад. Видях червения му мустанг, по-червен от топките на дявола. Беше седем и петнайсет. Ако Пат си бе вкъщи, защо не ми беше позвънил?
Влязохме в кафенето срещу блока. Ароматът на току-що смляно кафе и тътенът на румбата в „Ла Коломбина“ ме върна направо в Богота. Може би Пат тъкмо затова беше избрал да живее тук. Поискахме маса до прозореца. Стъклото бе замъглено. Почистих малък кръг с книжна салфетка, седнахме и започнахме да наблюдаваме.
Кели правеше каквото й бях наредил — мълчеше, докато не й казах, че може спокойно да си говори. Във всеки случай списанието „Момиче!“ очевидно беше тъкмо онова, с което можеш да запушиш устата на едно хлапе. Проверих телефона: добър сигнал, достатъчно енергия.
Сервитьорката дойде да вземе поръчката. Смятах да поръчам нещо за ядене, макар че не бях гладен. Щеше да мине време, за да се приготви храната, после пък на нас щеше да ни трябва време, за да я изядем и така можехме да останем тук по-дълго, без да изглежда неестествено.
— За мен най-големия сандвич, който имате, и двойно капучино — направих поръчката си аз. — Ти какво искаш, Джоузи?
Кели широко се усмихна на сервитьорката.
— Имате ли „Шърли Темпъл“?
— Разбира се, мила!
Прозвуча ми като коктейл, но момичето очевидно не възрази срещу поръчката. Кели се върна към списанието си, а аз просто продължих да зяпам през прозореца.
Напитките пристигнаха. Когато останахме, сами, аз попитах:
— Какво е това?
— Череши и ягоди със спрайт.
— Звучи отвратително. Трябва да го опитам.
Имаше вкус на дъвка, но очевидно хлапетата го харесваха. Кели го погълна за нула време.
Пристигна сандвич, голям колкото планина. Не ми се ядеше, но въпреки това се справих с него. По време на службата си в полка, а и след това, се бях научил да мисля за храната така, както пехотинецът мисли за съня. Възползвай се винаги, когато имаш възможност.