Всичко бе съвсем спокойно. Седяхме тук вече четирийсет и пет минути, максималното време, което можеш да киснеш в кафене, без да събуждаш подозрения.
Кели взе решението вместо мен.
— Какво ще правим сега?
Оставах няколко банкноти на масата.
— Хайде да закопчаем дъждобрана ти и да проверим дали Пат си е вкъщи.
Излязохме и отново минахме покрай блока на Пат. Автомобилът му си беше там. Трябваше да разбера какво става. Ако просто не искаше повече да играе, щеше да е в правото си. Но бях сигурен, че иска да ми помогне. Несъмнено се беше появил проблем. Но трябваше да го потвърдя, а после можех да преоценя обстановката и да си съставя плановете без Пат.
Докато вървяхме надолу по склона, Кели попита:
— Наистина ли знаеш къде живее Пат?
— Да, но още не си е вкъщи. Току-що минахме покрай апартамента му и не го видях.
— Защо не му позвъниш?
Не можех да се свържа директно с него. Бях му обещал да не го излагам на опасност. Но въпреки това Кели току-що ми бе дала друга идея.
— Кели, какво ще кажеш да си направим майтап с Пат?
— О, да!
— Добре, слушай сега какво искам от теб…
Започнахме да обикаляме около района. Междувременно се упражнявахме, докато тя най-после заяви, че е готова. Намерихме телефон–автомат на около три пресечки от блока. Подадох й слушалката.
— Готова ли си?
Кели възбудено вдигна палци нагоре. Мислеше си, че е страхотно.
Набрах номера на полицията и около три секунди по-късно Кели викаше:
— Да, току-що видях мъж. Току-що видях мъж на втория етаж, Двайсет и седма улица, номер 1121 и… и… и той имаше пистолет. Помогнете ми, моля ви!
Натиснах вилката.
— Браво! А сега да видим какво ще стане.
Избрах друг маршрут за обратния път. Този път щяхме да се приближим от върха на хълма и да вървим надолу към блока. Вече беше доста тъмно и все още влажно. Навели глави в дъжда, стигнахме до Двайсет и седма улица, завихме надясно и бавно започнахме да се спускаме по склона.
Първо чух воя на сирената, после покрай нас профуча синьо–бял полицейски автомобил с включена светлинна сигнализация. След това видях в мрака край жилищния блок да проблясват червено–бели светлини.
Когато се приближихме, различих три патрулни коли. Появи се и необозначен автомобил с подвижна лампа отгоре.
Продължихме нататък и спряхме на близката автобусна спирка. Аз само гледах и чаках, както и всички останали, тъй като около нас вече се бе събрала малка тълпа.
— Всички ли идват за Пат? — попита Кели.
Чувствах се прекалено потиснат, за да й отговоря — видът на пристигналата линейка ме беше поразил. Погалих я по качулката.
— След малко ще ти кажа. Просто ме остави да видя какво става.
Изтече четвърт час. Вече се бяха появили местните новинарски екипи. После ги видях да излизат — две момчета с носилка на колела и отгоре — труп в найлонов чувал. Нямаше нужда да гледам лицето му, за да разбера кой е вътре. Надявах се само, че смъртта му е настъпила бързо, но като съдех по състоянието на семейство Браун, имах ужасното подозрение, че не е било така.
— Сега си отиваме, Кели — прошепнах аз. — Тази вечер Пат не си е вкъщи.
Бях отчаян, сякаш съм се откъснал от другите от патрула на вражеска територия, без карта и оръжие, без представа накъде да вървя. Пат бе верен приятел и щеше да ми липсва.
Докато вкарваха трупа в линейката, се насилих да се абстрахирам от чувствата си. Завъртях се и закрачих обратно по пътя, по който бяхме дошли, за да избягна полицията. Представях си полицаите на местопрестъплението, облечени в гащеризони и разопаковащи оборудването си. Отново се опитах да се овладея, да погледна на положението логично: Пат вече го нямаше и ми оставаше единствено Юън. Но сега щеше да е много по-трудно.
Завихме наляво в първата пресечка, за да се отдалечим от главния път и на два пъти чух сирената на линейката, докато маневрираше. От двете страни на улицата имаше големи къщи с широки каменни стълбища пред входните врати.
Държах за ръката Кели и двамата вървяхме, без да разговаряме.
В момента чувствата към Пат нямаха място в главата ми. Важното беше каква информация може да е дал за нас на онзи, който го бе очистил. ВИРА или Лутър и сие, кой би могъл да каже? Ако приемех, че смъртта му е свързана с мен, разбира се. Можеше да се е замесил в още какво ли не. Трябваше обаче да действам с презумпцията, че убиецът е искал да открие местонахождението ни. Пат знаеше само телефонния ми номер и че се готвя да вляза в офиса на ВИРА. Оперативните предохранителни мерки може би ни бяха спасили живота.