Докато го удрях, започнах да го завъртам наляво, така че да е обърнат към мен с дясната си страна. И двамата крещяхме. Той пусна торбичката и се опита да извади пистолета си.
Разбирах, че и за него всичко става сякаш на бавни обороти. Виждах слюнката, която пръскаше от устата му, докато викаше, за да предупреди другите. В момента нямаше какво толкова да се занимавам с тях. Даже да знаех, че са по-бързи от мен, нямаше да имам никаква полза.
Погледнах надолу към колана му — пистолетът бавно се насочваше към мен. Нищо друго нямаше значение. Не откъсвах поглед от него. Чух другите двама да крещят. И четиримата бяхме в играта.
Колт четирийсет и пети калибър е оръжие, чийто спусък само освобождава ударника. За да вдигнеш ударника и да вкараш първия патрон в патронника, трябва да издърпаш назад горната част с лявата си ръка. Колтът има и два предпазителя. Дори да вдигнеш ръчния, трябва силно да стискаш дръжката, за да освободиш другия, иначе оръжието няма да стреля.
Хванах пистолета с лявата си ръка напосоки. В същото време свалих дясната си с изпънат навън палец, за да не му позволя да отдръпне назад колта. Натиснах го с длан, свалих ръчния предпазител с палец и хванах здраво дръжката, за да освободя другия. Не виждах дали ударникът е вдигнат. Нямаше и откъде да зная дали в патронника има патрон. С лявата си ръка дръпнах назад горната част, за да го заредя. Оказа се, че е излишно. От отвора изхвърча месингов патрон, който проблесна под светлината на уличните лампи. Вече бях сигурен, че колтът е зареден.
Знаех, че най-опасен в момента е „Армани“, който държеше пистолета в ръката си.
Продължавах да се въртя по инерция от удара по рамото на ниския и в същото време започнах да стрелям, като се целех ниско, защото тези скапаняци носеха бронирани жилетки. „Армани“ се строполи на земята. Не знаех дали е мъртъв.
Без да преставам да се въртя, свалих ниския тип, придвижих се напред и погледнах към шофьора. Беше приклекнал, като крещеше и се гърчеше.
Насочих колта към него.
— Премести се! Премести се! Премести се!
Отворих вратата и го изритах с десния си крак. Нямах намерение да го измъквам навън, защото щеше да отнеме прекалено много време. Исках само да вляза в колата и да потегля. Наврях дулото в бузата му, извадих неговия пистолет и изхвърлих моя — не знаех колко патрона са останали.
Бе ранен в дясната предмишница. Навярно го беше улучил някой от куршумите, предназначени за „Армани“. Дланта му бе червена от стичащата се надолу кръв. Куршумите четирийсет и пети калибър са големи и тежки. Изходната рана трябва да беше отнесла по-голямата част от долната страна на ръката му. С това момче въобще нямаше да си имам проблеми.
Докато подкарвах колата, му изкрещях:
— Накъде отиват?
— Мамка ти! Мамка ти! — отчаяно кресна той. Сивият му костюм бавно потъмняваше от кръвта.
Намирахме се на тясна улица. Втори път му зададох същия въпрос и той пак ми отговори по същия начин, затова стрелях. Когато газовете излязоха от цевта, усетих промяната във въздушното налягане, после замириса на кордит. Куршумът остави трийсетсантиметрова бразда по крака му и се заби в него с експлозия от плат и плът. Мъжът заквича като заколена свиня.
Не знаех накъде да шофирам. Крясъците на ранения бързо утихнаха, но той продължаваше да вършее наоколо. Конвулсиите му го накараха да коленичи на пода с глава на седалката. Започваше да изпада в шок. В момента навярно му се искаше да продава хотдог в Ню Йорк.
— Накъде отиват? — отново попитах аз. Не исках да припадне, преди да съм разбрал.
— На юг — простена той. — На юг, по I–95.
Понесохме се към издигнатата отсечка от магистралата, която ни изведе на междущатския път.
— Кои сте вие?
Лицето му се гърчеше от болка, докато се мъчеше да си поеме дъх. Не ми отговори. Притиснах пистолета в слепоочието му. Той тихо изпъшка и немощно вдигна ръка към главата си. Минахме покрай Пентагона, после подминахме хотел „Калипсо“. Всичко ми приличаше на кошмар.
— Кои сте вие и защо ме преследвате!?
Едва успях да чуя отговора му. От устата му се процеждаше кръв и му беше трудно да диша.
— Пусни ме, човече. Само ме пусни тук и ще ти кажа.
Нямаше да се хвана на въдицата му.
— Скоро ще умреш. Кажи ми и ще ти помогна. Защо се опитвате да ни убиете? Кои сте вие?
Главата му клюмна. Не ми отговори, защото вече не можеше.
Открих ги точно преди околовръстното, насред трите платна. Лесно ги засякох с фаровете си и видях, че все още са трима: един отпред и двама отзад. От Кели нямаше и следа, но между двете момчета на задната седалка имаше достатъчно място за нея. Тя бе съвсем дребничка и главата й, естествено, би могло да се вижда.