Роджър Зелазни
Хрониките на Амбър - сборник
(цялата поредица 1-10)
Роджър Зелазни
Деветте принца на Амбър
I
След цяла вечност (както ми се струваше) започнах да възвръщам усещанията си.
Опитах се да раздвижа пръстите на краката си и успях. Лежах проснат в болнично легло и целите ми крака бяха в гипс, но все още ме слушаха.
Три пъти стиснах очи и отново ги отворих.
Стаята престана да се люлее.
Къде се намирах, дявол да го вземе?
После мъглата полека взе да се вдига и част от онова, което се нарича памет, започна да се връща. Припомних си нощи, сестри и спринцовки. Всеки път, когато светът леко се проясняваше, идваше някой и ми инжектираше нещо. Така бе ставало досега. Да. Този път, обаче, се чувствах почти във форма. Щеше да им се наложи да престанат.
Дали щяха да го направят?
Отговорът ме връхлетя незабавно: вероятно, не.
Обзе ме някакъв естествен скептицизъм към чистотата на всички човешки подбуди и се настани в гърдите ми. Умишлено ме държаха в упоено състояние, изведнъж осъзнах аз. Нямах основателни причини да си го помисля, ако се съдеше по начина, по който се чувствах, нито пък имаше някакъв повод да престанат точно сега, ако им е било платено да го правят. Затова запази самообладание и се прави на унесен, обади се един глас в мен, който идваше от най-лошата ми, макар и най-мъдра, същност.
Така и постъпих.
Около десет минути по-късно през вратата надникна сестра и аз, естествено, дремех. Тя си отиде.
Вече си бях изградил известна представа какво беше станало.
Смътно си спомнях, че бях пострадал в някаква катастрофа. Онова, което се бе случило после, все още тънеше в мъгла, а какво бе ставало преди, ми беше абсолютно неизвестно. Но първоначално ме бяха настанили в болница, а после ме преместиха тук, сетих се аз. Защо? Не знаех.
Както и да е, усещах, че краката ми са доста добре. Достатъчно добре, за да се държа на тях, макар че нямах представа колко време е минало от счупването им… а знаех, че са били счупени.
Надигнах се до седнало положение. Необходими ми бяха истински усилия, тъй като мускулите ми бяха много уморени. Навън беше тъмно и зад прозореца ярко грееха шепа звезди. Аз им намигнах и спуснах крака от леглото.
Чувствах се замаян, но след малко ми мина и се изправих, хванат за металната рамка в горния край на леглото. Направих първата си стъпка.
Добре. Краката ме държаха.
Значи, теоретично, бях в достатъчно добра форма, за да си тръгна.
Върнах се обратно в леглото, изтегнах се и започнах да разсъждавам. Обливаше ме пот и треперех. Пред очите ми играеха цветни кръгове и така нататък.
Имаше нещо гнило в Дания…
Катастрофата бе станала с кола, припомних си аз. И беше ужасна…
Тогава вратата се отвори, в стаята нахлу светлина и през цепнатините под клепачите си видях една сестра със спринцовка в ръка.
Тя се запъти към леглото ми — едра жена с тъмна коса и големи ръце.
В момента, в който ме доближи, седнах.
— Добър вечер — казах.
— Ъъ… добър вечер — отвърна тя.
— Кога ме изписвате? — попитах аз.
— Трябва да попитам доктора.
— Направете го — наредих.
— Запретнете си ръкава, моля.
— Не, благодаря.
— Трябва да ви направя инжекция.
— Не, не трябва. Не ми е необходима.
— Опасявам се, че това го решава докторът.
— Тогава го изпратете да ме убеди. Но междувременно, не ви позволявам да ме докосвате.
— Длъжна съм да изпълня дадените ми нареждания.
— Така е мислел и Айхман и вижте какво стана с него — поклатих бавно глава.
— Много добре — рече тя. — Отивам да докладвам за…
— Ако обичате — настоях аз. — И докато го правите, кажете му, че съм решил да си тръгна на сутринта.
— Това е невъзможно. Вие не можете дори да вървите… а имате и вътрешни наранявания…
— Ще видим. Лека нощ.
Тя изскочи от полезрението ми без да отговори.
Останах да лежа и да мисля. Изглежда се намирах в някакъв вид частно заведение — значи някой плащаше сметката. Кого познавах? Зад клепачите ми не изплуваха никакви образи на роднини. Нито на приятели. Кой оставаше тогава? Враговете ми?