Алън Силитоу
Събота следобед
Видях веднъж как един човек направи опит да се самоубие. Няма никога да забравя тоя ден — беше събота следобед. Нашите отидоха на кино, а мене, кой знае защо, не ме взеха и аз останах сам в къщи — бях мрачен, всичко ми беше дошло до гуша. Разбира се, тогава не знаех, че скоро ще видя нещо, което никога не може да се види на кино — как се беси жив човек. Бях още хлапе и можете да си представите колко ми беше забавно.
Никога не съм срещал семейство освен нашето, което става толкова мрачно, когато всичко му дойде до гуша. Лицето на стария потъмнява, озлобява се само защото свършил фасовете или трябвало да подслади чая си със захарин, а даже и просто така, без причина. Тогава изхвърчам от къщи, за да не стане от стола си край камината и да не налети на мене. Той седи, почти заврян в огъня, провесил пред себе си своите лапи обърнати с дланите една към друга, изцапани с грес, празнично безделни, седи — привел тежките си плещи и вперил тъмнокафяви очи в пламъците. От време на време ще изругае с най-неприличните ругатни, и то без да има защо, а започне ли, аз си зная, че трябва да се изпарявам. Ако мама е в къщи, всичко става още по-лошо, защото тя веднага му се сопва:
— За какъв дявол си толкова мрачен? — Като че тя го е разсърдила нещо! И тогава, преди да си разбрал какво става, старият преобръща масата с куп съдини по нея, а мама се втурва навън разплакана. После той отново се сгърбва над огъня и продължава да ругае. И всичко това за пакетче фасове…
Видях го веднъж по-мрачен от всякога и помислих, че е откачил, но кротката — на метър от него прелитна обаче една муха, той замахна с ръка, улови я и я хвърли смачкана право в буйния огън. След това се поразвесели и си запари пресен чай.
Та ето откъде всички ние сме наследили мрачното си настроение. Оправдано е да сме такива, щом баща ни се въси по този начин, нали? Мрачен си е целият ни род. В едни семейства се случва, в други не. Но нашето семейство безсъмнено си го бива по тая част и когато всичко му дойде до гуша, шега няма. Не е ясно защо ни иде така до гуша или защо ставаме толкова мрачни тогава. Има и други хора, на които им иде до гуша, но те съвсем не стават мрачни — напротив, изглеждат някак странно развеселени, сякаш току-що са ги освободили от дранголника, където са лежали без вина или са излезли от претъпкано кино, където осем часа са гледали тъп филм. Други пък приличат на току-що изпуснали автобуса, след който са препускали половин миля и чак след като са престанали да тичат, разбират, че точно този автобус не им е трябвал. Но в нашето семейство стига на един да му дойде до гуша, за да си изпатят всички. Често се питам какво значи това, но отговор не намирам даже и да размишлявам часове наред, което, да си призная, не правя, макар че би звучало добре, ако поизлъжех. Но все пак размишлявам достатъчно дълго и когато мама ме види приведен като тате над огъня, казва ми: „За какъв дявол си толкова мрачен?“ И аз веднага се откъсвам от тези размишления, за да не стана наистина мрачен като тате и като него да започна да преобръщам масите с всичките съдини по тях.
Изобщо си мисля, че не бива да сме мрачни, но това не зависи от човека и никого не можеш упрекна, загдето бил мрачен — сигурен съм, че тази работа си е в кръвта. Но онзи съботен следобед самият аз бях толкова мрачен, че когато тате се върна от букмейкъра си, ме запита:
— Какво те е прихванало, бе?
— Не ми е добре — измислих аз. Би се изненадал, ако му кажех, че е само заради киното.
— Не ще е зле да се изкъпеш.
— Не желая да се къпя — казах аз и това беше факт.
— Хайде, изчезвай тогава и глътни малко въздух! — изрева той.
Направих, както ми поръча, и то светкавично, защото стигне ли се дотам тате да ми препоръчва чист въздух, знам си, че е време да се изпаря. Но навън въздухът не беше чак толкова свеж поради оня проклет огромен велосипеден завод, който трещи в края на двора. Не знаех накъде да тръгна — повъртях се из двора и седнах пред нечий заден вход.
Тогава видях този мъж, който живееше, отскоро в нашия двор. Беше висок и слаб, с лице на пастор, само че носеше сплескано кепе и имаше увиснали мустаци. Приличаше на човек, който от година не е ял като хората. Тогава не му обърнах голямо внимание, но спомням си, че докато прекосяваше двора, една от нашите дългоноси клюкарки, която виси по цял ден навън, освен когато се завлича до заложната къща с колелото или неделния костюм на мъжа си, извика след него:
— За какво е това въже, приятелю?
Той отвърна:
— Ще се беся с него, госпожа.
А тя се закикоти на неговата чудесна шега така високо и продължително, сякаш никога не бе чувала нещо по-смешно; само че на другия ден тлъстото й лице се умърлуши.