Човекът присви внезапно дългите си крака и се опита да ритне стола, а пък аз му помогнах, както бях обещал — втурнах се, сякаш бях център-нападател в „Нотингам Форест“. Столът полетя към кушетката, преобърна се и повлече шала му на пода. Човекът се люшна, размаха ръце като бостанско плашило, а гърлото му издаде някакъв звук — сякаш бе взел очистително и се мъчеше да не го повърне.
Сетне дочух друг звук и когато погледнах нагоре, видях, че таванът започва да се разпуква — също като на кино, когато гледаш земетресение. Крушката започна да се върти като космически кораб. Зави ми се свят, когато, слава богу, човекът се откъсна и рухна така тежко на пода, че аз си помислих: отидоха му кокалите! Порита, порита като куче с коремобол. Сетне затихна.
Не останах да зяпам. „Казвах му, че това въже няма да издържи!“ — повтарях си на излизане аз, ругаех го ядосан, че развали работата, и пъхнал дълбоко ръце в джобовете си, едва не плачех, загдето забърка такава каша. В разочарованието си така треснах вратата, че тя за малко не се откачи от пантите.
Прекосявах двора, за да се върна в къщи за чая с надеждата, че нашите са си дошли от кино и аз ще се поразведря, когато едно фанте мина край мене и се насочи право към къщата на онзи човек. Полицаят крачеше бързо, навел глава, и аз разбрах, че някой се беше разприказвал. Сигурно са видели човека, когато е купувал въжето, и са предупредили това фанте. Може я оная стара квачка, която виси все на двора, най-сетне да е проумяла нещо. А кой знае дали онзи, който се бесеше, сам не е признал пред някого, защото — особено когато си припомня израза на очите му — аз съм сигурен, че той не си даваше сметка какво прави. „Такава е значи работата — мърморех си аз, като вървях подир фантето обратно към къщата на онзи човек. — В наше време нещастниците не могат даже и да се обесят!“
Когато влязох, фантето прерязваше въжето на шията му с джобно ножче, сетне му даде да пийне вода и човекът отвори зъркелите си. Не можех да понасям това фанте — то спипа две приятелчета и ги прати в поправителен дом, загдето свивали оловни тръби от клозетите.
— Защо решихте да се бесите? — запита полицаят човека, като му помагаше да се надигне. Този едва говореше, едната му ръка кървеше, порязана от счупената електрическа крушка. Знаех си аз, че въжето няма да издържи, но той не ме послуша. За нищо на света не бих се обесил, но ако реша, ще го направя по-сигурно — на някое дърво или на нещо подобно; а не на електрическата жица.
— Та защо го направихте?
— Защото исках — изхриптя мъжът.
— Затова ще ви осъдят на пет години! — уведоми то фантето. Аз се бях промъкнал в стаята, в същия ъгъл, и смучех палеца си.
— Така си мислите вие — отвърна моят човек, а сега погледът му беше вече нормален и уплашен. — Та аз исках само да се обеся!
— Да — каза фантето и измъкна тефтера си, — но знаете ли, че това е противозаконно?
— Ха! — обади се другият. — Не може да бъде! Става дума за моя живот, нали?
— Така ви се струва — каза фантето, — но всъщност не е така.
Човекът засмука кръвта от ръката си. Драскотината беше толкова малка, че не се забелязваше.
— Това още не бях чувал.
— Ето аз ви го казвам — рече му фантето.
Дума да няма, не казах на фантето, че съм помагал на онази да се обеси. Не съм роден вчера, нито онзи ден.
Бива си го — да не можеш да отнемеш собствения си живот — каза човекът, разбрал, че е загазил.
— Представете си, не може — рече фантето, сякаш четеше всичко това в тефтера си и му се радваше. — Вашият живот не ви принадлежи. Престъпно е да го отнемате. Това е убийство. По-точно — самоубийство.
Човекът се вкамени — сякаш всяка дума на фантето означаваше шест месеца в дранголника. Честно слово, съжалявах го. Само да ме бе послушал, да не бе разчитал на оная жичка! Трябваше да се обеси на дърво или на нещо такова.