ПОЛИТИКАТА КАТО ИЗКУСТВО
НАБЛЮДАТЕЛЯТ на днешните политически борби чувствува най-осезателно отсъствието на ритъм в тези борби. Вместо воля за включване в общото цяло, вместо воля за самоутвърждаване в естествено дадените граници, той навсякъде среща само волята да се отстрани от пътя противникът. Но ако погледнем на политиката като на изкуство, изграждащо един жив обществен организъм, тогава всеки „противник“ се оказва просто партньор, който заедно с другите участници допринася да се запазят живи и активни силите на цялото. Струва ми се, че всички партии и всички държавни структури са допускали най-съдбоносни грешки в това отношение, най-малко може би в Англия, чиято парламентарна система винаги е била по-добре защитена от катастрофи, защото е по-малко „бутафор-на“ от където и да било другаде, — защото е организирана с повече изкуство.
Ако „песента политична“ наистина е станала „песен гадна“, причината трябва да се търси не на последно място в това, че в изкуството на политиката съблюдаването на вечните закони на всяко хармонично съграждане е било подменяно с безплодни, механично действуващи порядки и похвати.
Естествеността е първото изискване към всяко изкуство, така че и изкуството, поставило си за цел да изгражда „общество“ от неорганизираната „маса“, също не може да мине без нея. Но къде в живота на партиите се е запазила все още някаква естественост?? Навред на нейно място е дошла „ партийната програма " — този изкуствено сглобен заместител. Всеки знае отнапред какво ще каже, какво може да каже и какво не бива да каже, преди още другият да си е отворил устата. А ако за момент в дебата все пак се прояви — в разрез със суровата дисциплина на партийната принадлежност — потисканият импулс на изконната природа, политикът може да бъде сигурен, че ще бъде люто критикуван от собствените си привърженици. Как при такова механизиране на градивните сили би могло да се вдъхне някакъв живот на изгражданата форма?! Как да се издигне постройка, след като съставните части все се стремят да се окръглят в себе си и не проявяват никаква готовност да запазят границите си подвижни, та да могат при случай да се съчетаят една с друга?! Как да се превърне цялото в органична форма, която да покълне, да израсне, да разцъфти и да върже плод, след като никога не се срещат жилите, по които да потекат живителните сокове?!
Човешкото „общество“ може да съществува само като организъм, подобен на тялото на човека. Както човешкото тяло може да оцелее само ако сърцето непрестанно поема и отново изтласква циркулиращата през него кръв, така и общественият организъм ще просъществува само ако центробежните и центростремителните сили се стремят да се обновяват в несекващ кръговрат. Всяка точка от този кръговрат е от жизнено значение. Понечим ли да откъснем коя да е част от него, органичният живот на цялото неизбежно се насочва към гибел. Погледнати в този аспект, всички политически партии в дадена епоха са взаимно зависими една от друга. Онзи, който се опитва да засили разделението между тях отвъд необходимите граници, играе престъпна игра.
Ние твърде много сме свикнали да прилагаме аналитичния мисловен процес и в живота, но с това само го раздробяваме, а не го разгръщаме. Аз обаче съм непоколебимо убеден, че няма
да стигнем до „изцеление“, докато стремежът към синтез не измести аналитичния подход в живота на партиите. Това съвсем не означава, че отделната партия трябва да се откаже от своята ясно очертана физиономия!
Само така политиката ще се превърне в изкуство на обществения градеж и само ако гледаме на нея като на изкуство, призвано да извае най-благородната от всички форми, тя ще може така да сближи хората в нашата многострадална страна, че те всички да се съчетаят в едно крепко цяло.
МАГИЯТА НА ЗНАЦИТЕ
ЗАД КАКВО плътно було са се скрили за нашия свят толкова много неща, които са били открити пред хората от по-ранни времена! —
Колко много неща, които някога са били възвишени средства за магическо въздействие, се смятат днес за „празна формалност "! —
Наистина, малцина днес изобщо подозират каква магическа сила е дадена на човека!--
Древните са умеели да използват тази сила по най-различни начини.
Вярно е, че и те далеч не са били избавени от всяко суеверие, но суеверието им се е увивало около стъблото на едно знание, което се е загубило отново за потомството и което по-сетнешните поколения се опитват в многознайството си да развенчаят като „суеверие“.