— И всичко това е част от великия експеримент на Еймъс, а?
— Може би… — но не това имаше предвид тя. Не мислеше толкова за генетични таблици, колкото за нещо дълбоко присъщо на природата им — някакво чувство за връзка със земята, което те притежаваха, а на другите — отрязани от стените и нивата на Града — им липсваше. Сякаш бяха едновременно по-развити и по-недоразвити като човешки същества: по-примитивни, ала и по-извисени духовно. Те бяха мостът между небето и земята, връзката между далечното минало и далечното бъдеще. Ето защо Градът беше нещо чуждо за тях — погрешна посока, в която бе тръгнал Човекът — и беше просто глупаво от страна на Бен да поема по него; щеше да пропилее ценното си време и талант.
Освен това тя имаше нужда от него. Имаше нужда от него толкова — макар и още да не го разбираше — колкото и той — от нея. Ако си отидеше, сърцето й щеше да се къса.
— Това ли е всичко? — попита той. Усещаше, че има още нещо да му каже.
Отговори му тихо, без да го поглежда:
— Не. Има и още нещо. Безпокоя се за тебе. Всички тези неща с формите, с мимикрията… Страх ме е! Не знам къде ще те отведе това.
— А… — той се усмихна, откъсна тревичка и я лапна. — Знаеш ли, Мег, в миналото е имало една мисловна школа, свързваща хората на изкуството със Сатаната. Те твърдели, че цялото изкуство е богохулство — отхвърляне на ролята на Създателя. Твърдели, че всички хора на изкуството се поставяли на мястото на Бог и си изграждали мънички сатанински дворци — пандемониуми — имитирайки вечния Град на Господа. Грешали, разбира се, но в определен смисъл това е вярно. Цялото изкуство е вид мимикрия; опит да се приближиш до значението на нещата.
Някои от така наречените хора на изкуството по-малко се интересуват от това, защо нещата са такива, каквито са, отколкото от идеята за собствения си егоизъм, но общо взето истинското изкуство — онова, което те пронизва — се създава от желанието да разбереш, да не замениш. На това равнище мимикрията е форма на благоговение.
Тя се засмя тихо.
— Мислех си, че не вярваш в Бога.
— Не вярвам. Но вярвам в реалността на всичко, което ни заобикаля. Вярвам в естествените процеси. В смъртта на звездите и в кръговрата на сезоните. В избухването на пролетта и неизбежната тленност на плътта. В мрака и в светлината.
— И в Града, така ли?
Той се усмихна.
— Това също е процес, част от естественото течение на нещата, колкото и „неестествен“ да изглежда. Градът е израз на човешкия разум, който в края на краищата е нещо естествено. Твърде лесно е да приемем неговата изкуственост като антитеза на природата, докато той всъщност е всичко на всичко опит да се опрости света и по този начин да се разбере сложността на естествените процеси.
— И да се контролират тези процеси.
— Да, но съществуват равнища на контрола. Например, кое е онова, което ни контролира нас и ни кара да искаме да контролираме другите неща? Всичко само генетика ли е? И дори и да е така — поради каква причина? Задаваме си този въпрос още откакто ДНК е изолирана за първи път и все още не сме се доближили до отговора.
Тя рязко извърна глава, сякаш внезапно разговорът й беше омръзнал.
— Не знам, Бен. Но всичко това изведнъж ми се стори толкова мрачно. Толкова черно.
Той отново я разбра погрешно: обърка повърхностното съдържание на думите й с по-дълбокото им значение.
— Да — загледа се във водата. — Но какво е мракът? Само пространство, което чака да го изпълним? Или си има цел? Нещо по-различно от простия контраст?
— Бен…
Той я погледна отново, изненадан от колебливия й тон. Тя го гледаше странно.
— Ами ние? Къде е мястото ни в тези процеси?
— Ние сме фокус, филтър…
Но тя вече клатеше глава.
— Не. Нямах предвид това. Исках да кажа „ние“. Ти и аз. Това просто процес ли е? Просто функция на Вселената? Онова, което чувствам към тебе, просто поредният факт ли е, вписващ се в голямата картина? Или има и нещо повече? Има ли и такива части, които просто не се вписват?
Огорчението в гласа й отново го изненада. Беше си мислил, че всичко между тях е изяснено, но сега разбра: никога нямаше да бъде изяснено докрай, докато той не си отидеше оттук.
— Три години — обади се той. — Толкова ми трябват. Ти ще бъдеш на… на колко?… на седемнайсет — на колкото съм аз сега — когато се върна. Не е много, Мег. Наистина не е.
Тя се изправи, отдръпна се, след това застана в края на горичката с гръб към него.
— Казваш, че ако останеш, ще умреш. Но ако си отидеш, ще умра аз. Не го ли разбираш, Бен? Без тебе тук аз все едно ще съм мъртва — тя се обърна към него. Широко отворените й очи бяха пълни с болка и обида. — Ти си моите очи, моите уши, съживяващата сила зад всеки миг от моя ден. Без тебе аз не съществувам!