Хал Шепърд се облегна назад на стола с висока облегалка, разперил широко ръце. Едновремешният огън продължаваше да гори в очите му, но Бен веднага забеляза, че е болен. Забеляза бръчките от умора и напрежение, червенината в ъгълчетата на очите, начина, по който се издуваха мускулите на шията му, когато говореше, и разбра, че е нещо повече от проста умора.
— Котенцето е много хубаво! Какво е? „Джен Син“?
Хал поклати глава.
— Не, Бен. Истинско коте е. Конфискувахме родителите му от мадам Мур същия ден, когато беше подписана заповедта за арестуване на съпруга й. Явно няколко котки са останали в Пустошта. Мур сигурно й я е донесъл оттам, като я е пренесъл контрабандно.
— Или пък е бутнал рушвет на някого.
— По-скоро да… — Хал си пое дълбоко въздух — неловко, помисли си Бен — и пак се усмихна. — И на тебе съм донесъл нещо, Бен.
— Куче?
Хал се разсмя — за миг сякаш стана също толкова жизнен, колкото беше преди.
— Е, това щеше да е нещо, нали? Но се боя, че не е така. Макар да имам чувството, че що се отнася до тебе, това ще ти е много по-интересно от едно куче.
— Какво е?
Хал продължаваше да се усмихва, взрян в сина си — сякаш това беше гледка, която той не очакваше да види пак. След това хвърли поглед към Бет и каза:
— На долния етаж е. В работилницата на мазето. Извадил съм един и съм го подготвил да го опиташ.
Бен се намръщи — опитваше се да схване какво иска да каже баща му. После разбра.
— Пай пи! Донесъл си ми пай пи!
— Не е едно, Бен. Осем са.
— Осем! — Бен се разсмя смаяно. — Исусе! Къде ги намери? Мислех си, че са били унищожени още преди време! Нали са забранени вече от повече от шейсет години?
— Точно така. Но там, Горе, има колекционери. Хора, които тайно притежават забранена техника. Тези ги намерихме в колекцията на един служител на Първо ниво.
Бен разбра веднага.
— Конфискациите…
— Точно така. Човекът беше дисперсионист. Смятахме да ги унищожим, но когато съобщих на Ли Шай Тун за твоя интерес към тях, той подписа специална заповед, с която ми разрешаваше да ги изкарам извън Града. Нали разбираш, тук, в Имението, Едиктът не важи. Ние, Шепърд, правим каквото си искаме.
— Мога ли още сега да пробвам?
Бет отговори вместо съпруга си — ръката й все още беше на рамото на Бен:
— Разбира се. Докато вие сте долу, ние с Мег ще приготвим обяда.
Мег, която тъкмо влизаше, възрази:
— Не е честно! Защо да не отида с тях и аз?
Хал се разсмя.
— Ами… Бен може да се притесни.
— Какво искаш да кажеш? — Мег притисна борещото се коте под брадичката си.
— Ами просто в преживяването участва цялото тяло. Бен трябва да е гол.
Мег се разсмя.
— Това ли било? — тя се извърна; бузите й леко се изчервиха. — Когато работеше с формата, той си беше практически гол!
Хал погледна сина си и присви очи.
— Използвал си формата, Бен? За какво?
— Ще ти кажа — Бен задържа поглед върху Мег, изненадан от бунтовното й настроение. — Но по-късно. След като пробвам пай пи.
Мазетата под къщата бяха построени по времето на прапрапрадядо му, но едва през последното десетилетие баща му беше направил студио в едно от просторните помещения с нисък таван. Под рязкото изкуствено осветление две трети от пространството бе запълнено от електроника; тесен коридор между етажерките водеше към очукано бюро до стената в дъното. Отляво на бюрото завеса преграждаше стаята и скриваше част от празното пространство.
Бен се приближи. Осемте пай пи бяха там, на бюрото — малки черни правоъгълни кутийки, достатъчно малки, за да се поберат в дланта му. Вдигна ги една по една, изненадан от това, колко бяха тежки. Изглеждаха като кутийки с бонбончета или като печатите, с които чиновниците подпечатваха официалните документи. На всяка беше щампован знака на компанията производител. Пай пи — името буквално означаваше „стоте писалки“ — осигуряваха пълни телесни преживявания — среда, процъфтяла за кратко време през първите дни на Града като забавление за много богатите. Самите „касети“ бяха само софтуерът, инструкциите за експлоатация; хардуерът беше отстрани.
Хал дръпна завесата.
— Виж! Какво ще кажеш?
Сама по себе си кушетката беше произведение на изкуството — извитите й, подобни на лодка страни бяха инкрустирани с перли и слонова кост, тъмният прозрачен купол имаше формата на капак на древен саркофаг. В момента капакът бе отметнат като крило на гигантско насекомо и се виждаше тапицираната вътрешност. Тъмносиня коприна — цветът беше същият синьо-черен цвят, какъвто придобива небето, преди да се стъмни — маскираше вътрешната работа на машината, а сред коприната грубо се очертаваше човешки силует. Подобно на инструментите на някакъв фин механизъм за мъчения, тънки нишки се протягаха от всички части на вдлъбнатия силует; подобните на конци нишки бяха особено нагъсто разположени около главата. Това — „стоте писалки“, от които тази форма на изкуството беше получила името си — бяха входящите точки, които, когато машината работеше, захранваха с информация всички основни нервни окончания в тялото на реципиента.