— Прекрасна е! — Бен се приближи и прокара пръст по кушетката. Наведе се и подуши леко прашасалата вътрешност. — Чудя се често ли я е използвал?
Беше измамно прост уред. Малък дворец на мечтите за един човек. Лягаш и те свързват; после капакът се спуска и започваш да сънуваш. Сънища, които трябваше да бъдат също толкова реални, колкото и събуждането.
Обърна се отново към баща си:
— Ти изпробва ли я?
— Един от техниците я изпробва. С разрешение, естествено.
— И?
Хал се усмихна.
— Защо не влезеш? Опитай сам!
Той се поколеба, след което започна да се съблича. Почти не усещаше погледа на баща си — машината сякаш го беше омагьосала. Вече гол, пак се обърна към баща си:
— Ами сега?
Хал се приближи до него — движенията му бяха бавни и тежки — после се наведе до машината и спусна една стълба.
— Качи се вътре, Бен. Аз ще те затворя.
Петнайсет минути по-късно беше готов, нишките бяха прикрепени, капакът — спуснат. Всичко започна неочаквано рязко.
Разхождаше се из някакъв парк; отвсякъде го обкръжаваха дървета и сгради. Небето над главата му изглеждаше странно. След това разбра — намираше се вътре в Града и небето беше таван на петдесет чи над него. Осъзнаваше призрачното чувство за движение в ръцете и краката си, мъглявото присъствие на други хора около него, но нищо ясно. Всичко изглеждаше схематично, неточно. Но въпреки това цялостната илюзия за разходка в парка беше много силна.
Една фигура се приближи до него — с приближаването ставаше все по-ясна, сякаш се оформяше като призрак от мъглата на нищото? Младеж с кисел вид, който държеше нож.
Устата на младежа се размърда. Бен чу думите, които проехтяха в пространството между тях:
— Парите или ще те заколя!
Усети как тялото му се напряга, устата му се раздвижва и изговаря думи. Те излязоха от него, несвързани с нищо от онова, което мислеше.
— Опитай се да си ги вземеш, боклук!
Времето сякаш забави ход. Усети как се дръпва назад, щом младежът се метна с ножа към него. Извърна се, сграбчи ръката на младежа, изви я и ножът падна от нея. През него премина тръпка на възбуда. Мигът изглеждаше толкова реален, ръката — толкова твърда и истинска. После младежът залитна и се пльосна на земята. Той скочи към него, кракът му изхвърча и яростно го изрита в хълбока.
Почувства как две ребра се строшиха под крака му; звукът — прекалено силен, за да се подсили ефектът — сякаш изпълни целия парк. Отмести се — вече отново с нормална скорост — и чу как младежът стене, а след това изплю кръв — храчката беше наситено, крещящо червена.
Усети настоятелен подтик да го изрита отново, но тялото му се дръпна назад, обърна се и го обля вълна от изкуствено доволство.
След това — също толкова рязко, колкото беше и започнало — всичко свърши.
През тъмното стъкло на капака видя как тъмният силует на баща му се наведе и извади касетата от гнездото. Миг по-късно закопчалките на капака изсъскаха и куполът започна да се издига нагоре.
— Е? Какво ще кажеш?
— Не знам — замислено отговори Бен. — В някои отношения е много силно. За секунда-две илюзията наистина беше ме обсебила напълно. Но само за секунди.
— А какво, според тебе, му липсва?
Бен се опита да се надигне, но усети, че е вързан.
— Чакай, аз ще ти помогна.
Отпусна се назад, а баща му се захвана да отлепя малките вендузи от тила и врата му.
— Е… — започна Бен и се разсмя. — За начало е доста грубичко.
Хал се разсмя заедно с него.
— А ти какво очакваше, Бен? Съвършенство? Това е сложен уред. Помисли си само колко функции са включени тук.
— Помислих си го. И тъкмо това искам да ти кажа. Липсва му изкусност. Нещо повече — опре ли се до физически усещания, свършва.
— Какво искаш да кажеш?
— Ей тези… — той отлепи малките вендузи от ръцете си. — Те осигуряват само смътно чувство за движение. Само сянката на онова, което е в действителност. Ако по някакъв начин са свързани директно с нервите, с мускулите, илюзията щеше да бъде по-пълна. По същия начин — и връзката с главата. Защо не се включват директно в мозъка?