— Опитвали са, Бен. И открили, че това предизвиква какви ли не проблеми.
— Какви проблеми?
— Мускулна атрофия. Схващания. Каталепсия.
Бен се намръщи.
— Не разбирам защо. Човек престоява вътре не повече от три минути…
— В този случай — да. Но е имало и по-дълги записи. По половин час. Постоянната им употреба е предизвиквала тези симптоми.
— Продължавам да не разбирам. В крайна сметка тук имаме само усещане за движение.
— Една от причините да ги забранят е била, че се пристрастяваш към това невероятно лесно. Особено по-твърдите продукции — секс и насилие, например. Нали разбираш, след известно време тялото започва да откликва на илюзията: устните започват да изговарят думите, мускулите — да извършват движенията. Тъкмо тази несъзнателна мимикрия предизвиква уврежданията. Тя води до загуба на контрол над моторната дейност, а в няколко случая е довела и до смърт.
Бен махна останалите нишки от тялото си и се измъкна от кушетката.
— Защо записите са били толкова кратки?
— Това отново се дължи на сложността на уреда. Помисли си, Бен. Това не е само въпрос на създаване на визуален фон — а и на синхронизиране на мускулните движения така, че да се вписват в този фон.
— Но един свестен компютър би се справил, нали така?
— Може би. Но само ако някой е достатъчно сръчен, за да го програмира така, че да върши тази работа.
Бен се захвана да се облича, после спря и поклати глава.
— Има и други неща, които не са както трябва. Например, капакът. Не трябва да е такъв. Аз през цялото време усещах света извън машината, въпреки всичко. И не само това, но чувах и леко жужене — вибрации — под всичко онова. И двете неща ме отдалечаваха от илюзията. Напомняха ми — макар и само на дълбоко, подсъзнателно равнище — че се намирам вътре в машина. Че всичко това е фикция.
Хал се приближи до бюрото и седна. По лицето му личеше, че е уморен от това, че дълго е стоял прав.
— Това толкова ли е лошо, Бен? Без съмнение то е присъщо на всяка художествена форма. Ти знаеш, че книгата в ръцете ти представлява мастило и хартия, филмът, който гледаш, е ефект на светлината върху целулоида, картината — резултат от полагане на бои върху двуизмерно платно. Със сигурност винаги е имало среда, нали?
— Да. Но не е задължително да е така. Не и в този случай. Тъкмо това е толкова вълнуващо. За първи път можеш да се разделиш с чувството за „среда“ и да съпреживяваш директно, без преживяването да минава през филтър.
— Не схващам, Бен. Няма съмнение, винаги ще усещаш, че се намираш вътре в машина, без значение колко добра е фикцията.
— Защо? — Бен закопча ризата си, надяна гащетата и панталоните си и се приближи до баща си. Наведе се над него. Очите му горяха. — Ами ако можеш да се освободиш от всичко, което те разсейва? Няма ли това да промени самата природа на фикцията, която създаваш? Само си го представи! Ще изглежда също толкова реално, колкото и това сега — както сега ти говоря тук, ти си седнал, аз съм прав, топлият мирис на масло и машини ни обкръжава, светлината — съвсем същата, температурата — съвсем същата. Всичко такова, каквото си е. Истинско. Или поне толкова истинско, колкото е истинска реалността.
— Не е възможно — възрази му тихо Хал и отмести поглед. — Никога не би могъл да направиш нещо толкова добро.
— Защо не? — Бен се извърна за миг. Цялото му тяло изведнъж беше пламнало от внезапен ентусиазъм. — Какво би ми попречило? Нищо. Нищо освен собствената ми воля.
Хал сви рамене и погледна сина си. Неуловима възхитена усмивка освети лицето му за миг.
— Може би. Но не е толкова лесно, Бен. Този малък отрязък, който преживя… колко дълго мислиш, че продължи?
Бен се замисли.
— Две минути. Може би малко по-дълго.
Хал се засмя, после стана сериозен.
— Беше две минути и четиринайсет секунди и все пак за да бъде подготвен, е бил необходим екип от осем човека, които са работили повече от три седмици. Това е програма, Бен. Постоянно ти го повтарям. За да се направи онова, за което ми говориш, ще трябва огромен екип, който да работи години наред.
Бен се обърна към баща си. Изведнъж лицето му беше станало напълно неподвижно.
Или един-единствен човек, който да работи цял живот?
Хал присви очи.
— Какво искаш да кажеш?
— Говоря за себе си. За моето призвание. Вече месеци наред експериментирам с формата. Опитвам се да уловя определени неща. Да ги имитирам, да ги възпроизвеждам на запис. Но това… тези пай пи… те са съвсем същото. Хранилища на преживявания. Черупки, запълнени със самата сърцевина на съществуването. Или поне такива биха могли да бъдат.