— Черупки… Това ми хареса. Добро име.
Бен се усмихна със странна усмивка.
— Да. Точно това са, нали? Черупки.
Хал задържа още за миг поглед върху сина си, след това наведе очи.
— Имам си и друга причина да ти покажа това. Нещо, което засяга мене.
— Тебе?
— Да. Нещо, за което искам да ми помогнеш.
— А…
Колебанието, което се изписа на лицето на Бен, го изненада.
— Първо има нещо, за което трябва да те попитам — припряно избърбори Бен.
Хал леко се облегна назад. Значи Бет беше права. Бен наистина се чувстваше тук като в капан. Да, сега го виждаше.
— Искаш да се махнеш оттук. Това ли е?
Бен кимна.
— Можеш. Но не веднага. Все още не.
— А кога?
Твърдостта в гласа на Бен отново беше неочаквана. През последните няколко месеца се бе променил много. Беше пораснал, беше станал господар сам на себе си.
— Три месеца. Много ли ти се виждат?
Бен постоя за миг замислено, после поклати глава.
— Не, смятам, че не. Ще ме запишеш ли в Оксфорд?
— Където искаш, там ще те запиша. Вече говорих с танга.
Очите на Бен се разшириха от изненада.
Хал се наведе напред, прикривайки задоволството си, и погледна сина си в очите.
— Мислиш, че не знам какво е ли? — той се разсмя. — Забравяш. И аз съм роден тук. И аз съм бил някога на седемнайсет години — ако щеш ми вярвай. Знам какво е това чувство, че си пропускаш живота. Прекалено добре ми е известно. Но искам в замяна нещо от тебе. Искам да ми помогнеш.
Бен си пое дъх, след това кимна.
— Добре. Но как?
Хал се поколеба, после извърна лице.
— Искам да направиш пай пи… Черупка. За майка ти. Нещо, което тя да запази.
Бен се намръщи.
— Не разбирам. Защо? И що за черупка?
Хал бавно вдигна очи. Изведнъж сякаш му беше станало страшно неловко.
— Да запишеш мен. Но това ще е изненада. Подарък. За рождения й ден.
Бен се загледа в баща си, след това се обърна и отново заоглежда украсения калъф на машината.
— В такъв случай трябва да променим малко това нещо, не смяташ ли? Прилича на ковчег.
Хал потръпна.
— Знам…
— Ще докараме работници… — подхвана Бен, но млъкна, щом забеляза как баща му се беше втренчил в дланите си. Трепереха като ръцете на много, много стар човек.
Бен пак заговори — вече почти шепнешком:
— Какво има?
Видя как баща му кръстоса ръце, после вдигна очи. Пресилена усмивка беше прикрила страха, изписал се за миг на лицето му.
— Няма нищо. Аз…
Спря и се обърна. Мег беше застанала зад него. Беше влязла безшумно.
— Човекът дойде — каза тя колебливо.
— Човекът ли?
Мег премести поглед от единия към другия, обезпокоена от странното напрежение, което цареше в стаята. Усети, че е прекъснала нещо.
— Човекът от „Прос Тек“. Дошъл е да види ръката на Бен.
— Ръката на Бен? — Хал се обърна и погледна към Бен, след това се разсмя. Къс, безцветен смях. — Разбира се. Майка ти ми каза.
Очите на Бен не се откъсваха от баща му.
— Благодаря. Кажи на мама, че веднага се качвам.
Тя се поколеба — искаше й се да попита какво става, но по погледа му разбра, че не трябва да се намесва.
— Бен?
Той отново не я погледна.
— Върви. Казах ти, качвам се.
Тя се забави още миг, учудена и обидена от внезапното му тросване. След това се врътна ядосана и се втурна между рафтовете към стълбите.
В края на стълбището се спря, за да се успокои. Хал беше отказал на Бен. Това е! А сега Бен й беше ядосан, защото и тя не искаше той да си отиде оттук. Мег потръпна — гневът й изведнъж беше изчезнал; после се разсмя тихичко, радостно, отвори вратата и продължи.
Ръката лежеше на масата — от прецизно отрязаната китка се протягаха нишки като тънки косми. Не беше като другата ръка. Тази блестеше със сребристо сияние на светлината, повърхността й беше мека и течна като живак. И все пак формата й намекваше за сила и тежест.
Мег се взираше в нея от другия край на стаята — представяше си съществото, от което беше отрязана тази ръка: високо същество без лице, с крайници, по които слънчевата светлина блести като течен огън. Виждаше го как се разхожда сред тревата под къщата. Виждаше как дървото на вратата се пръска на трески като кибритена клечка под юмрука му.
Потръпна, обърна се и погледна човека, коленичил до Бен. Щом го погледна, той вдигна очи и се усмихна: приятна, учтива усмивка. Беше хан. Казваше се Лин Хоу Ин. Дребен, крехък човечец на шейсет и нещо, с ръце, толкова малки, че приличаха на детски. Ръце, толкова кукленски и деликатни, че тя го беше попитала истински ли са.