— Ръцете ми ли? — беше ги протегнал към нея, сякаш за да ги оцени. После се бе засмял. — Мои са си. Роден съм с тях. Но що се отнася до това, кое е истинско…
Вече почти беше отстранил повредената ръка. Докато го гледаше, той се наведе, отпусна натиска на менгемето, в което беше поставена ръката, наведе се и извади от кутията на пода, до коляното си, мъничък инструмент. Известно време приведен се занимава с ръката и накрая я отдели окончателно.
— Готово — каза той най-накрая, изправи се назад и погледна към Бен. — Как е?
Бен вдигна лявата си ръка към лицето си и взе да я върти и да оглежда чистата линия на чуканчето.
— Странно е — обади се той след малко. — Болката изчезна. И все пак имам чувството, че ръката си е там. Мога да свия пръстите си и те не ме болят.
Лин Хоу Ин се усмихна.
— Добре! Това е сигурен признак, че е повредена само механичната част. Ако я бяхте навехнали или повредили нервните окончания, щеше да е по-трудно. А сега мога да ви сложа временна протеза, докато оправят старата.
— Онова там ли? Лин погледна нататък.
— Да. Съжалявам, че е толкова грозна.
— Не. Изобщо не е грозна. Според мене е красива.
Мег се разсмя притеснено.
— Не. Ши Лин е прав. Грозна е. Груба е.
— Това е просто машина — отговори й Бен, изненадан от разпалеността, от гнева в тона й. — В нея няма друг живот освен онзи, който й даваме ние.
— Ужасна е! — не се предаде тя. — Също като формата. Като всичките подобни неща!
Бен сви рамене и отново погледна към Лин Хоу Ин.
— Като другата ли функционира?
Дребничкият човечец разглеждаше ръката в менгемето и я боцваше тук-таме с мъничкия скалпел. Усмихна му се.
— В някои отношения — да, но в други е много по-добре от този модел тук. За последните пет години нещата се промениха много. Сред тях — и протезите. Сега времето за реакция е много по-кратко. А е и по-силна. Пък точно в този модел — той посочи ръката на масата с деликатно кимване, — има и дистанционно.
Бен я заразглежда, после отново погледна Лин Хоу Ин.
— Защо?
Лин се изправи и се приближи до калъфа, оставен на пода до масата. Преди това беше извадил ръката оттам.
— Вижте — той извади нещо отвътре. — Ето ви останалата част от устройството.
Беше цяла ръка. Сребърна ръка. Бен се разсмя.
— Да не би да имате цяло тяло на части?
Лин се засмя и му занесе ръката. В другата си ръка държеше устройство за управление.
— Някои от клиентите ни са загубили много повече от вас, ши Шепърд. Ръката е прост механизъм. Конструира се лесно. Но дланта… е, дланта е сложно нещо. Помислете си на какви разнообразни движения е способна една длан. Вместо да си хабим усилията и да правим цяло устройство — ръка и длан — ние отдавна решихме да се специализираме — да се съсредоточим върху дланите. А това — той подаде на Бен контролното устройство, — управлява дланта.
— Може ли?
Лин кимна леко.
— Както желаете, ши Шепърд.
Известно време Бен експериментира — караше пръстите да се свиват и разпускат, дланта — да се свива в юмрук и да се отпуска. После я обърна и я накара да запълзи бавно и непохватно като пострадал рак по повърхността на масата.
Бен отстрани устройството.
— Мога ли да го задържа?
Лин се поклони.
— Разбира се. А ръката?
Бен се засмя. Погледна Мег и забеляза как го гледа. Сведе поглед.
— Не. Вземете ръката.
Точно тогава вратата в дъното на стаята се отвори и влезе майка му с малък поднос. Зад нея ситнеше котето Заратустра.
— Нещо за освежаване, ши Лин?
Дребничкият се поклони ниско.
— За мене е чест, ну ши.
Бет посегна да остави подноса до сребърната длан, но точно в този миг котето скочи на стола до нея и рипна на масата.
— Хей…
Мег понечи да се втурне напред, но Бен я спря.
— Не. Остави го. Той само си играе.
Майка му се обърна и го погледна.
— Ей там — той посочи малка масичка до страничната стена.
Гледаше я как оставя подноса там, а след това пак погледна котето. То подуши пръстите на ръката и вдигна въпросително глава.
— Недей… — прошепна Мег.
Той се полуизвърна към нея.
— Няма да му направя нищо лошо.
— Не! — тя отметна ръката му, грабна котето и го гушна. — Той е истински. Разбра ли? Това не ти е играчка!
Той задържа поглед върху нея, после погледна контролната кутия в скута си.
„Детинско — помисли си той. — Но колко истинско е истинското? Ами ако аз съм чисто и просто машина от плът и кръв, от нерви и кости — каква е моята функция? Колко истински съм аз самият?“
Машина от плът. Фразата отекна в главата му. След това се разсмя. Студен, далечен смях.