— Какво има, Бен?
Той вдигна очи и срещна погледа на майка си.
— Нищо.
Замълча, после се обърна и погледна към хана.
— Починете си, ши Лин. Трябва да намеря баща си. Трябва да го питам за нещо.
Откри Хал в трапезарията — пердетата бяха спуснати, вратата към кухнята — затворена. В левия ъгъл на стаята имаше ниска маса, на която стоеше миниатюрно ябълково дърво, подарено от танга на семейство Шепърд преди пет години. Преплетените дървета бяха символ на брачно щастие, ябълката — поличба за мир, но и за болест.
Баща му беше коленичил в тъмната стая с гръб към Бен, протегнал ръце от двете страни на дървото върху ниската масичка, склонил глава. Не помръдваше, сякаш спеше или медитираше, но Бен, който беше застанал тихо до вратата, веднага позна, че баща му плаче.
— Какво има? — попита тихо той.
Раменете на Хал се напрегнаха; той бавно вдигна глава. Изправи се и се обърна към сина си. Избърса сълзите припряно. Погледът му беше яростен и горд.
— Затвори вратата. Не искам да чуе майка ти. Нито пък Мег.
Бен затвори вратата зад себе си и се обърна — забеляза колко напрегнато го гледаше баща му — сякаш се опитваше да запази всичко в паметта си. Усмихна се леко. „Да — помисли си той, — в тебе има много повече от мене, отколкото някога си си представял. Да, ние сме братя — сега го знам със сигурност.“
— Е? — подкани го той пак със странно нежен глас. Често беше поставял под въпрос собствената си способност да обича и се чудеше дали онова, което чувства, не е просто някаква друга форма на самозалъгване и все пак сега, като гледаше баща си — навел глава, сломен там, до малкото дръвче — той без никакви съмнения чувстваше, че го обича.
Гърдите на Хал се надигаха и спускаха тежко, на пресекулки.
— Умирам, Бен. Болен съм от рак.
— Рак? — Бен се разсмя невярващо. — Но това е невъзможно! Ракът се лекува, нали?
Хал се усмихна мрачно.
— Обикновено — да. Но този е нов вид — изкуствен карцином и, както изглежда, е разработен специално за мене. Така че да разбие постепенно, част по част, цялата ми имунна система. Прощален дар от ши Бердичев.
Бен преглътна. Баща му умираше. Не. Не беше възможно! Бавно заклати глава.
— Съжалявам, Бен, но е вярно. Знам го от два месеца. Могат да забавят ефекта, но не много. Лекарите на танга ми дават две години. Може би и по-малко. Така че разбираш — нямам много време. Нямам време да направя всичко онова, което вече трябваше да съм направил.
— Какво?
— Например Черупката.
За миг умът на Бен залитна. Черупки… помисли си за Мег, за плажа и видя как огромната вълна се разбива в острите, прилични на зъби скали, връхлита върху нея, повлича я под разпенените води… После се чу да крещи „Мег!!!“ там, на високата скала, безпомощен…
Потръпна и отмести поглед — изведнъж се беше почувствал адски не на място. Черупки… Като камъка от онзи сън — черната перла, търкулнала се като мъничка, горяща звезда от нищо по дланта му. За миг невярващо се втренчи там, където трябваше да бъде ръката му, след това разбра.
— Какво има, Бен?
Той вдигна очи.
— Не знам. Никога не съм…
Млъкна. Сякаш го беше заляла вълна от чист мрак. Черна канара от празнота бе изтрила всичките му мисли, цялото му същество. Залитна, аха-аха да се строполи, после отново дойде на себе си. Ръцете на баща му стискаха здраво раменете му, прорязаното му от бръчки лице беше съвсем близо до неговото, тъмнозелените очи — изпълнени със загриженост и страх.
— Бен? Бен? Какво има?
— Мрак — прошепна той. — Беше като…
Като какво? Тялото му се разтресе. А след това пак се сети. Черупки… Пай пи. Това имаше предвид баща му. И затова трябваше да изработят едно пай пи — защото умираше. Да. Сега всичко се връзваше.
— Като какво? — попита баща му, сякаш прочете мисълта му.
— Нищо — отговори той поуспокоен. — За Черупката. Сега разбрах.
— Добре. Ще ми помогнеш ли тогава да направя скица за екипа?
Бен се намръщи.
— Екип ли? Какъв екип?
Натискът на ръцете на Хал върху раменете на Бен беше намалял, но той продължаваше да го държи.
— Уредих тук да дойде технически екип и да работи с нас по Черупката. Мислех, че можем да направим скица на материала.
Бен сведе очи. Дълго време мълча замислено. После вдигна глава.
— Но защо? Защо ние да не се справим сами?
Хал се разсмя.
— Не ставай глупав, Бен.
— Не, говоря ти сериозно. Защо да не се справим сами?
— Ти не ме ли чу какво ти казах? Ще отнеме цели векове! А аз не разполагам с векове. Освен това си мислех, че искаш да се махнеш оттук. Да заминеш за Оксфорд…