— Искам. Но това… — той дълбоко си пое въздух, след това се усмихна и докосна лицето на баща си със здравата си ръка. — Обичам те. Довери ми се. Три месеца. Стигат ми, обещавам ти.
Забеляза движението по лицето на баща си. Мъчеше се да се владее: гордост, любов, свиреп гняв от това, че за да стигнат до тази откровеност, се беше наложило да се случи точно така. После кимна с насълзени очи.
— Ти си луд, Бен, но… добре. Защо не? Тангът може да ме пощади.
— Луд… — Бен замря за миг неподвижно, след което се разсмя и притисна баща си към себе си. — Да. Но закъде щях да съм без моята лудост?
Бен се извърна от отворения прозорец на кухнята. Зад него луната сияеше от ясното черно небе, осеяно със звезди. Очите му бяха тъмни, широко отворени — като локви, в които се отразяваше безкрайността, която беше загърбил.
— Какво е онова, което прави всичко истинско?
Майка му се спря — държеше черпака над тенджерата; мирисът на димящата заешка яхния изпълваше кухнята. Погледна сина си, после приближи черпака към чинията и го изсипа до картофите и зеления фасул. Разсмя се и му я подаде.
— Заповядай.
Беше умна жена. Достатъчно умна, за да се сети, че е родила нещо съвсем различно от онова, което беше очаквала. Странно, почти извънземно същество. Наблюдаваше как синът й взе чинията; забеляза как очите му поемаха всичко, сякаш за да го запазят завинаги в паметта му. Очите му поглъщаха света. Усмихна се и наведе глава. В него имаше някаква трескавост — интелектуален глад, достатъчен за цяла дузина души.
Бен остави чинията си, седна и придърпа стола по-близо до масата.
— Не ти подхвърлям ефектни приказки. Това е въпрос. Честен и прям въпрос.
Тя се засмя.
— Не знам. Струва ми се почти нахално да питам.
— Защо?
Тя сви рамене. Едва ли това беше най-лесният въпрос, който можеше да се повдигне на масата. Със същия успех той можеше да попита:
— Кой е създал Вселената? — Или: — Защо съществува животът!
Какъв ли беше отговорът?
Заешка яхния, например. Тя се разсмя.
Бен се беше умълчал и напрегнато се озърташе. Жив микроскоп, треперещ от желание.
— Две неща ми идват наум — обади се тя и пусна черпака в тенджерата. — И те като че ли се сблъскват помежду си. Първото е чувството, че всичко ще стане точно така, както сме очаквали. Как би го нарекъл ти? Чувство за непрекъснатост може би. Но не е само това. Има го също и чувството, че всичко ще продължи, както си е било винаги, а няма изведнъж да замре.
— А второто? — беше Мег. Бе застанала на вратата и ги наблюдаваше.
Бет се усмихна и се зае да й сипва яхния.
— Второто е напълно противоположно на първото. То е нашата способност да се шокираме, изненадваме, да се ужасяваме от нещата, които ни предстоят. Като смъртта например… — гласът й заглъхна.
— Парадокс — обади се Бен, свел поглед. Хвана лъжица и взе да бърка из ястието, сякаш беше супа. После спря и кимна. — Да. Но от каква полза ми е това знание?
Тук я хвана. Тя никога не се беше замисляла над това.
Бет се обърна към Мег и й подаде чинията.
— Къде е татко?
— Ще слезе. Каза, че имал някаква работа.
Наблюдаваше как Мег сяда, след това сипа яхния в още една чиния. Хал нямаше навика да закъснява. Но Хал се беше променил. Нещо се бе случило. Нещо, което все още не се осмеляваше да й каже.
— Съжалявам, че те задържах, Бет — Хал беше застанал на вратата и криеше нещо дребно зад гърба си. Усмихна се, след което се приближи и й го подаде.
— Какво е това? — тя избърса ръце в престилката си и пое мъничкия подарък.
Той седна, облегна се назад и разпери ръце. В очите му все още гореше старият огън, но тя забелязваше, че той не се чувства добре.
Трепна и погледна малкия пакет, после му се усмихна и се зае да го разопакова.
Беше кутийка. Малка кутийка за бижута. Отвори я, след това го погледна изненадано.
— Хал… прекрасен е!
Извади го. Беше сребърен пръстен. А в пръстена беше инкрустирана малка перла с формата на капка. Перла с цвета на нощ.
Мег се наведе развълнувано напред.
— Прекрасен е! Но аз мислех, че всички перли са бели…
— Повечето са. Обикновено ги избират по чистотата на блясъка и цвета — всички перли с лош цвят се изхвърлят. Но в този случай перлата е била толкова безцветна, че е придобила един вид своя собствена чистота.
Бет разгледа зарадвана перлата, след това пак вдигна очи. И едва тогава забеляза Бен, който беше пуснал лъжицата и гледаше зяпнал.
— Бен?
Видя го как потръпна, после протегна ръка и прикри студената си, сребриста лява длан с дясната — топла, от плът и кръв. Странен, тревожен жест.