— О, да! — огорчено каза тя. — Страшно се разбираме! Ти ми казваш какво ще стане и какъв избор трябва да направя. Или — или. Аз нямам думата по въпроса.
— А си искала да я имаш, така ли?
Тя се поколеба, след това се дръпна и наведе глава.
— Не знам… Просто се чувствам… обидена от всичко това. Сякаш ме отхвърляш. Зарязваш ме.
Отново протегна ръка — този път другата ръка, без да мисли. Тя потръпна и я отблъсна. А когато вдигна очи, забеляза, че погледът й беше пълен с отвращение.
— В тебе има нещо, което прилича на тази ръка, Бен. Студено. Грубо. Механично. Не си изцяло такъв. Все още не. Но онова, което правиш — което си намислил… И преди съм го казвала, но е вярно. Страх ме е за тебе. Страх ме е, че онова — тя посочи ръката, — ще те завладее — клетка по клетка — като някаква ужасна, потайна болест и ще те превърне в такъв, каквото е то. На повърхността няма да си личи, разбира се, но аз ще го знам. Ще го видя в очите ти, ще го позная по студенината на докосването ти. От това се боя. От това ме боли. Не от това, че си отиваш, а от това, защо си отиваш.
Той се умълча, после седна до нея.
— Разбирам.
Тя го гледаше — сега ядът бе изчезнал от очите й. Беше го казала. Беше изкарала на повърхността онова, което я мъчеше. Протегна се и леко хвана ръката му — човешката му ръка.
— Какво искаш, Бен?
Отговори без колебание — сякаш почти без да мисли:
— Съвършенство. Изчистена, съвършена форма.
Тя потръпна и се извърна. Съвършенство. Също като ръката. Или като лунната светлина. Нещо мъртво.
— Обичаш ли ме?
Чу го как въздъхна; усети, че го изнервя.
— Знаеш, че те обичам.
Тя се извърна леко към него и го погледна — сега се усмихваше тъжно, примирено. Пусна ръката му, изправи се и свали роклята през главата си, след това легна гола до него и го притегли.
— Люби ме тогава.
Наблюдаваше го как се измъква от дрехите си и знаеше, че въпреки всички думи поне това беше истинско — нуждата му от нея.
„Попита ме какво е истинско — помисли си тя. — Това… Това е единственото истинско нещо. Това помежду ни. Този неизказан мрак, в който се срещаме и сливаме. Това и само това. Докато умрем.“
— Обичам те — прошепна той, загледан в нея. — Знаеш го.
— Да — тя затвори очи и потръпна, когато той влезе в нея. — Знам…
И все пак това не стигаше. Никога нямаше да му стига.
Част III: есента на 2206 г.
Един пръст пепел
Глава 7
Разрушеният шадраван
Прислужниците се спуснаха да хванат конете и да ги отведат в обора. Фей Йен беше зачервена и въодушевена от ездата, очите й светеха от радост. Ли Юан я погледна, засмя се и я докосна по ръката.
— Отива ти, любов моя. Трябва по-често да яздиш.
Цу Ма се приближи, застана помежду им и обгърна раменете и на двамата.
— Хубаво беше, приятели. А това… — той извърна глава; голямата му глава се извъртя, за да обхване с поглед огромното имение — двореца, езерото, овощните градини, гледката на планините в далечината, — е прекрасно. Древните императори биха ви завидели, казвам ви.
Очите на Цу Ма заискриха, а чистите му бели зъби — силни, квадратни, добре оформени — проблеснаха в усмивка.
— Винаги си добре дошъл тук, Цу Ма — отвърна му Ли Юан. — Нашите обори са и твои.
— Благодаря ти, Ли Юан — Цу Ма се поклони леко, след това се обърна и погледна към Фей Йен. — Добре яздите, лейди Фей. Къде сте се учили?
Тя отмести поглед. Бузите й леко се изчервиха.
— Яздя още от малка. Баща ми имаше два коня. — Тя се извърна. Високо вдигнатата й глава свидетелстваше за огромна гордост. В свят, в който животните бяха рядкост, да притежаваш два коня беше въпрос на известен престиж. Само за Седмината подобно нещо беше в реда на нещата.
Цу Ма се вгледа в нея за миг, после кимна.