Той се обърна. Ву Цай беше коленичила в лодката и закопчаваше копринените си дрехи. Погледна го и се усмихна.
— Наистина, трябваше да дойдете и вие.
Той се поколеба — притесняваше го присъствието на Цу Ма, гол във водата съвсем наблизо, и на Фей Йен, която го наблюдаваше, приклекнала до лодката.
— Нямаше да е редно…
Ву Цай сви рамене и се изкачи на брега.
— Мислех си, че вдигнахме тост — очите й палаво проблеснаха. — Нали се сещате, вечно приятелство и тям подобни…
Цу Ма се беше приближил във водата и сега бе застанал току до брега. Опря длани о каменните плочи, обграждащи езерото, и заговори:
— Принц Юан е прав, госпожице Ву. Простете ми, не помислих. Би било крайно… неподходящо.
Ву Цай махна провокативно към Ли Юан, след това отново погледна Фей Йен и се усмихна.
— Просто си мислех, че би било забавно, това е. Нещо малко по-различно.
Ли Юан се обърна ядосано и й хвърли гневен поглед, а после прехапа устната си, за да спре резкия отговор, дошъл му наум, и на свой ред погледна Фей Йен.
Тя стоеше изправена, с наведена глава, цялата й фигура излъчваше покорство.
Той пристъпи към нея, умолително вдигнал ръка.
— Ти сигурно разбираш колко неуместно би било?
Тя вдигна очи и послушният й поглед срещна неговия.
— Разбира се, съпруже мой.
Той успокои дишането си, след което се обърна и погледна към танга.
— А ти, Цу Ма? Как би желал? Ще се оттеглиш ли в пагодата, докато се преобличаш?
Цу Ма се разсмя. Тялото му във водата изглеждаше тъмно и мощно.
— О, богове, Юан, не. Прекалено си любезен. Мисля, че ще преплувам обратно. Ще поплувам по гръб и ще погледам звездите.
Юан наведе глава.
— Разбира се. Както желаеш. Но какво ще правиш, като стигнеш до отсрещния бряг?
Цу Ма обаче вече беше заплувал към по-дълбокото. Щом се плъзна в тъмното, му извика в отговор:
— Как какво? Ще изляза от водата, Юан! Че какво друго да правя?
В единайсет часа на следващата сутрин Толонен беше застанал на западния прозорец в Стаята на петте посоки в Източния дворец в Тонджиян и гледаше към езерото зад градината. Беше извикан по спешност на тази среща. Това само по себе си не беше необичайно; но този път не му бяха казали нищо за повода за срещата. Тъкмо това — това чувство за неподготвеност — го караше да нервничи; караше го току да се обръща и да крачи нетърпеливо из стаята.
Беше спрял пред голямото огледало в дъното на стаята и оправяше яката на униформата си, когато вратата зад него се отвори. Обърна се — очакваше да види Ли Шай Тун, но влезлият беше принцът, Ли Юан.
— Принц Юан — поклони се той.
Ли Юан се приближи и с жест предложи стол на маршала.
— Благодаря ти, че се отзова, Кнут. Баща ми ще дойде по-късно.
Толонен се поклони пак, след това седна и упорито се втренчи в папката в скута на Ли Юан.
Ли Юан се усмихна. Радваше се на откровеността на стареца, която ставаше все по-изразителна с всяка изминала година.
— Баща ми ме помоли да ти поговоря за нещо. Когато свърша, той ще дойде и сам ще разговаря с тебе. Но онова, което имам да ти казвам, се ползва с пълното му одобрение. Можеш да насочваш всякакви въпроси — или възражения — към мене, все едно че говориш с баща ми.
— Възражения ли? — Толонен вирна брадичка. — Щом Ли Шай Тун го е одобрил, защо да имам възражения? Значи той има работа за мене, така ли?
— Да речем задача. Нещо, което според него трябва да се повери на тебе.
Толонен кимна.
— Разбирам. И каква е тази задача?
Ли Юан се поколеба.
— Искаш ли нещо разхладително, докато говорим?
Толонен се усмихна.
— Благодаря ти, Юан, но не искам. Освен ако баща ти не пожелае да ме задържи, след три часа трябва да съм в Нанкин, за да се срещна с майор Кар.
— Разбира се. Тогава ще ускорим нещата. Може би ще е най-добре да ме оставиш да свърша и тогава да питаш. Доста сложни неща ще трябва да ти обяснявам. И ако искаш, си записвай.
Толонен сведе глава, после обърна нагоре дясната си длан и бързо набра командата върху клавиатурата от мънички мазолчета с телесен цвят на китката му. След това се облегна назад и остави младия принц да говори.
Докато говореше, Ли Юан наблюдаваше маршала. Поглеждаше в папката в скута си — само за да извади отвътре някоя диаграма и да я подаде на Толонен. Наблюдаваше го внимателно, забелязваше всяка бръчка, всеки озадачен поглед, всяко предателско примигване или потрепване по лицето на стареца — жадуваше да си изясни дълбочината на чувствата му.
По време на пространното обяснение Толонен не се беше усмихнал нито веднъж. Седеше там с мрачно лице, лявата му ръка стискаше облегалката на стола. Но щом Юан свърши, погледна надолу и тежко-тежко въздъхна.