— Може ли сега да говоря аз, Юан? — обади се той. Очите му бяха изпълнени с болка, лицето му — сериозно.
— Разбира се. Както ти казах, можеш да говориш с мене все едно с баща ми. Открито. Така, както го чувстваш.
Макар и да беше подготвен, Ли Юан усети изведнъж, че стомахът му се свива. Много уважаваше маршал Толонен; беше израсъл в сянката на стареца, но знаеше, че по този въпрос ще са на различни мнения.
За известно време Толонен остана втренчен, после кимна — стискаше здраво устни, сериозните му сиви очи гледаха от лице, сякаш издялано от гранит. След това заговори с дълбока въздишка — знак, че достатъчно дълго е обмислял нещата:
— Помоли ме да говоря открито. Ала аз не мога да говоря открито, без да те обидя, Ли Юан. Както схващам, това е твоя идея?
Ли Юан усети как огромната тежест на авторитета на маршала се стовари отгоре му, но се стегна и се принуди да му се противопостави.
— Да.
— Разбирам. И все пак ти ми заповядваш, говорейки от името на баща си, да ти отговоря. Открито. Направо — той въздъхна. — Добре тогава. Ще ти кажа какво мисля. Смятам този твой план за отвратителен.
Ли Юан потрепери, но успя да запази лицето си безстрастно.
— И аз, маршал Толонен. И аз. Това е нещо, което не искам да правя.
— Тогава защо?
— Защото няма друг начин. Такъв, който не би довел в резултат до още по-голямо насилие и по-големи кръвопролития от онези, на които вече сме свидетели.
Толонен сведе поглед. Отново въздъхна дълбоко. После пак вдигна очи и поклати глава.
— Не. Дори и най-лошото да предстои, не трябва да поемаме по този път. Да слагаме жици в главите на хората. Да се отнасяме към тях като към машини. Ах… — той се наведе напред и изведнъж, неочаквано лицето му доби странен израз. — Аз знам кой съм, Ли Юан. Знам какво съм длъжен да правя в служба на моя танг. И понякога трудно заспивам. Но това… това е нещо съвсем различно. Това ще открадне свободата на хората.
— Или илюзията за свобода?
Толонен нервно махна с ръка.
— Не е илюзия, принц Юан. Свободата да избираш — добро или зло — тя е истинска. И Мандатът на небето — моралните критерии, по които се преценява дали един танг е добър или лош владетел — той също е истински. Отнеми ги — и няма да имаме нищо. Или поне нищо, което да си струва да пазим.
Ли Юан се премести напред.
— Не съм съгласен. Ако един човек е лош, без съмнение да му се сложи пластина в главата не е лошо нещо — нали ще можем да ограничим въздействието на лошотията му? А ако е добър…
Толонен го прекъсна:
— Ти, аз, баща ти — ние сме добри хора. Действаме, защото сме длъжни — за доброто на всички. И все пак, ще напуснем тази земя — и после какво? Какви гаранции можем да дадем, че онези, които ще управляват Чун Куо след нас, ще са добри? Как да гарантираме техните мотиви? Така че разбираш защо ти отговарям така, принце мой. Няма значение дали човекът с пластина в главата е добър или лош. Онова, което има значение, е моралът на човека, който дърпа конците като десет хиляди милиона струни. Ще накара ли марионетките да затанцуват? Или ще ги остави на мира?
Ли Юан бавно се отпусна назад, клатейки глава.
— Говориш за диктатура, маршал Толонен. А ние сме Седмина.
Толонен извърна глава — странно огорчение изпълваше очите му.
— Говоря ти за онова, което предстои — независимо дали ще стане след десет или след десет хиляди години. — Той погледна отново към Ли Юан и сивите му очи се изпълниха с тъга. — Каквото и да ни се иска — и на тебе, и на мене — историята ни учи, че нищо не е вечно. Нещата се променят.
— Някога мислеше по друг начин. Чувал съм те сам да го казваш, Кнут. Не беше ли ти този, който каза, че трябва да построим здрав бент срещу потопа на Промяната?
Толонен кимна, изведнъж замислен, устните му се извиха в тъжна усмивка.
— Да… но такова нещо!
Остана да седи там и след като принцът си отиде, вторачил поглед в ръцете си. Щеше да го направи. Разбира се, щеше да се подчини. Не го ли беше помолил неговият танг да се заеме с това? Но въпреки всичко му тежеше на сърцето. Дали мечтата не беше мъртва? Великото видение на мирен свят — свят, в който човек може да намери нивото си и да отгледа децата си, без да изпитва нужда или грижи. И беше ли това първият знак за идващия кошмар? На огромния, всепоглъщащ мрак.
Продължаваше да си мисли за Джелка и за внуците, които щеше да има някой ден. В какъв свят ще живеят? Би ли понесъл да ги види с пластини в главите — податливи и на най-дребната прищявка на своите управници и господари?
Заскърца със зъби, жегнат от мисълта. Толкова ли се беше променило всичко, че дори и той — крайъгълният камък — беше започнал да се съмнява в курса?