— Кнут?
Вдигна глава и припряно скочи на крака. Толкова беше погълнат от мислите си, че не бе чул кога е влязъл тангът.
— Чие хсия! — той сведе глава в пресилен поклон.
Ли Шай Тун седна на същото място, където преди малко седеше синът му, и мълчаливо се вгледа в своя маршал. После едва-едва кимна с глава, сякаш доволен от видяното, и се наведе към Толонен.
— Разбрах как е минала срещата със сина ми.
— Да, чие хсия.
— И съм ти благодарен за откровеността.
Толонен срещна погледа му, без да трепне.
— Беше мой дълг, Ли Шай Тун. Нищо повече.
— Да. Но си имаше причина да оставя Юан да говори с тебе пръв. Нали разбираш, моят син е по свой начин доста мъдър, но освен това е и млад. Може би прекалено млад, за да разбира същността на нещата: мястото на ли и чи в този наш огромен свят, финото равновесие, което съществува между огромната сила и пасивното вещество.
Толонен набърчи чело и леко наклони глава.
— Боя се, че не ви разбирам докрай, чие хсия.
Тангът се усмихна.
— Добре, Кнут, ще ти го обясня просто и ще те помоля да го пазиш в тайна от сина ми. Одобрил съм неговия план, но това не означава, че той някога ще се осъществи. Разбираш ли ме?
— Не напълно, господарю. Искате да кажете, че просто угаждате на Ли Юан?
Ли Шай Тун се поколеба.
— В известен смисъл — да. Предполагам, че ти би казал точно това. Но тази идея е дълбоко вкоренена в Юан. Наблюдавал съм я как израства от семето, докато най-накрая изцяло завладя съзнанието му. Той вярва, че може да реформира света според своите схващания — че този план ще даде отговор на всички въпроси.
— А, според вас, той не е прав?
— Да.
— Тогава защо го насърчавате? Защо сте дали позволение за тази лудост?
— Защото Юан един ден ще стане танг. Ако сега му се противопоставя, той просто ще се върне към този план след смъртта ми. И това ще доведе до ужасни неща. Ще го вкара в конфликт не само с останалите тангове, но и с широките маси Горе. Тогава не е ли най-добре да го оставя да прочисти кръвта си от него още докато е принц, а? Сам да открие, че не е прав.
— Може би… — Толонен дълбоко си пое дъх. — Но ако ми простите, чие хсия, това продължава да ми изглежда рисковано. Ами ако това „лечение“ просто го тласне още по-далече? Не е ли възможно?
— Да. И тъкмо затова те повиках, Кнут. Тъкмо затова исках да надзираваш Проекта. Да действаш като спирачка за амбициите на сина ми и да задържаш нещата в определени граници… И да убиеш Проекта, ако е необходимо.
Толонен гледаше своя танг и по лицето му бавно се изписваше разбиране. После се разсмя.
— Разбрах, чие хсия… Схванах!
— Хубаво. Тогава, когато Цу Ма се върне от езда, ще му кажа, че си се заел с въпроса, става ли?
Толонен сведе глава — изведнъж му беше олекнало на сърцето.
— За мене е чест, чие хсия. Висока чест.
На петнайсет ли от Тонджиян, на границата на огромното имение на танга, се намираха развалините на древен будистки манастир от великата династия Сун. Бяха в полите на Та Па Шан — три равнища от цинобърночервени сгради, които се изкачваха по склона; изящните извивки на покритите им със сиви плочки покриви бяха хлътнали като разбити устни, тухлите им се ронеха, портите им бяха буренясали, зидарията се разпадаше. Развалините съществуваха от цели двеста и четирийсет години — жертва на чистките ко мин през шейсетте години на двайсети век — част от обкръжаващия ги мрачен, меланхоличен пейзаж.
На склона под сградите се възправяха руините на древна, покрита с мъх кула — тромавата й, тежка основа се цепеше и ронеше, стъпалата, издълбани във фасадата, бяха напукани и срутени на места. Беше нещо огромно, издуто като гърне; стройният й връх приличаше на късно хрумнала мисъл, която се влачеше нестройно подир другите, гладката извивка на централната й повърхност беше нащърбена там, където хоросанът се бе изронил на места и тухлите се бяха показали отдолу.
В сянката й в квадрат от оранжеви тухли, отчасти скрити от избуялата трева, имаше кръгъл шадраван. Някога той бил кладенец и служел на манастира, но когато дошла Червената гвардия, го напълнила с отломки от статуи и сега водата — докарвана от хълмовете от един планински поток — преливаше през ръба му. Напролет, когато се топяха снеговете или когато над Та Па Шан валяха проливни дъждове, кладенецът преливаше и на югозапад образуваше малко блато. Сега обаче земята беше суха, шадраванчето — съвършено огледало, а мъхът, който покриваше отломките долу, му придаваше дълбок зелен цвят като патиниран бронз.