— И какви са били тези вярвания?
— О… — той сведе поглед и се загледа в отражението й в шадравана; забелязваше смътните, покрити с мъх силуети под образа й на повърхността. — Ами че всеки от нас след смъртта си се връща под друга форма. Например като пеперуда или кон.
— Или като мъж?
— Да… — той я погледна с усмивка. — Представете си го! Безкраен цикъл на прераждане. Всяка новородена форма отразява какъв си бил в предишните си животи. Ако си бил лош — връщаш се като насекомо.
— А ако си бил добър — като танг?
Той се разсмя.
— Може би… но може би не. Те са смятали такива неща като власт и управление за маловажни. Вярвали са най-вече в чистотата. Най-важното за тях е било да очистят духа си от всички земни слабости. И заради това — заради това, че всеки нов живот е бил нова възможност да живееш в чистота — са вярвали, че всеки живот е свещен.
От мястото, където бяха застанали, тръгваше пътека — каменните й плочи бяха изтрити и счупени. На места беше скрита от плевели и мъх. Тръгнаха по нея и стигнаха до първата от порутените сгради. И от двете страни сред високата трева лежаха огромни късове зидария, размесени с парчета от счупени статуи.
Щом стигнаха до портата, тя спря и го погледна.
— Мисля, че са били много свестни хора. Защо Цао Чун ги е изтребил?
Той въздъхна, после се промъкна през портата и навлезе в дълбокия сумрак вътре.
— Това не е лесен въпрос, лейди. За да разберете, трябва да знаете какво е представлявал светът преди Цао Чун. Колко е бил разделен. Колко различни религии са съществували — и всяка от тях е имала претенциите за „единствената истина“.
Тя не помръдваше и не сваляше поглед от него.
— Познавам историята. Чела съм за века на бунтовете.
— Да… — той я погледна отново, после се извърна и огледа безредието по пода, почернелите от сажди стени, порутения таван на помещението, в която се намираха. Навсякъде се усещаше усойна, кисела миризма, миризма на гниене и на дълбока древност. Тук сякаш беше много по-студено, отколкото навън.
— Повърхностно погледнато, будистите са изглеждали най-добрата от всички религиозни групи. Били са мирни. Не са водели големи свещени войни в името на своя бог. Нито пък са преследвали онези, които не са били съгласни с тях. Но в крайна сметка са били точно толкова лоши, колкото и всички останали.
— Защо? Щом не са били заплаха за никого…
— Да, ама са били. Самото им съществуване е било заплаха. Това място… то е било един от хилядите подобни манастири из цялото Чун Куо. При това малък манастир. В някои манастири са живеели по десет-двайсет хиляди монаси, като мнозина са доживявали до деветдесет-сто години. Представете си ги всички тези хора, които презират и държави, и князе, а консумират блага — те са яли, пили, издигали са храмове и статуи, писали са книги и са изработвали молитвените си знаменца — и не връщат нищо в замяна! Тъкмо затова са били заплаха. Всичко е изглеждало мирно и безобидно, ала в действителност е било коварно — изтощителна болест е осакатявала обществения организъм и задушавала живота му като рак.
Цу Ма се огледа — изведнъж го бе обзел гняв. Очите му обхващаха безполезността на всичко. Дълги векове безполезност.
— Можели са да направят толкова много! За болните, за бедните, за бездомните — но те просто не са ги забелязвали. Да се пречистят от земните желания — това е била единствената им грижа. Болка и страдание — какво ли е било за тях страданието освен път към чистотата?
— Значи, според вас, Цао Чун е бил прав, като ги е избил?
— Прав? — той се приближи до нея. — Да, според мене е бил прав. Не всичко, което е направил, е било правилно. Но това… да. По-добре е масите да бъдат хранени, обличани и да им се осигурява покрив над главата, а не да бъдат оставяни да гният. По-добре е да им се осигури добър живот тук, отколкото да бъдат оставени да страдат с неясната надежда за някакъв по-добър задгробен живот.
Той опря десница о един кръгъл камък на стената, наведе се и докато говореше, се взираше в нея с яростен поглед, по-страстен, отколкото някога досега го беше виждала.
— А вие в какво вярвате? — попита го тихо тя. — Че имаме само този живот? И нищо повече?
— Не вярваме ли всички ние в това? Дълбоко в себе си?
Тя потръпна, после вдигна очи и срещна погледа му.
— Един-единствен живот?
Той се поколеба, присви очи, след това протегна ръка и я погали по бузата и шията.
— Цу Ма…
— Простете, аз… — той се взря в нея. В очите му се четеше смут и болка. — Помислих си, че… — сведе поглед и поклати глава, после рязко се втурна покрай нея.
Небето навън беше помрачняло. Духаше вятър — разкъсваше тревата, набърчваше повърхността на шадравана. Цу Ма коленичи до ръба му — гърдите му се повдигаха тежко, в мислите му бушуваше буря. „Един-единствен живот…“ Какво друго искаше да каже тя с това, ако не… Какво искаше от него?