Чу стъпките й и се обърна.
— Съжалявам… — заговори тя, но той поклати глава.
— Беше грешка, това е. Ние сме това, което сме, нали?
Тя се взря в него, жегната от внезапната суровост на думите му. Не беше искала да го нарани.
— Ако бях свободна…
Той поклати глава — лицето му внезапно беше погрозняло, очите му — изпълнени с горест.
— Но не сте. А принцът ми е приятел…
Тя извърна лице и се отдалечи. Всеки момент щеше да се извие буря. Плътна, кълбяща се мъгла се стелеше над хълмовете зад развалините, а във вятъра едва-едва се долавяше мирисът на прииждащия порой. Небето с всеки миг притъмняваше все повече.
— Най-добре е да се връщаме — обърна се тя към него. Но Цу Ма сякаш не забелязваше прииждащия мрак. Очите му не виждаха нищо освен нея. Тя потръпна. Беше ли влюбен в нея? Това ли беше? А тя си бе помислила, че…
Той се изправи бавно — мощното му, силно тяло сякаш се пробуждаше от сън. После извърна очи от нея и пое надолу по хълма към конете.
Докато летеше към Нанкин, Толонен прослуша записа — думите ясно отекваха в главата му. Слушаше собствения си глас и усещаше в него напрегнатостта и горчивината… Тогава се зачуди какво ли си бе помислил Ли Юан. Принц Юан беше умен, нямаше никакво съмнение, и може би се беше сетил защо тангът е назначил да надзирава Проекта точно Толонен. Може би тъкмо затова бе оставил нещата нерешени докрай, а разговора им — в задънена улица. Но беше ли се сетил и за останалото? Знаеше ли колко дълбоко се противопоставя на всичко това баща му?
Въздъхна, после се усмихна, щом мислите му се насочиха към предстоящата среща. Не беше виждал Кар повече от три години. Не и откакто се бяха срещнали в Нанкин през ноември 03-та. А сега Кар се връщаше триумфално — успехът му в проследяването и ликвидирането на Бердичев беше пълна реабилитация на вярата им в него.
Толонен се наведе напред и се загледа през илюминатора. Космодрумът беше далеч пред него — гигантска вдлъбнатина сред огромното ледниково плато. Краят на Града се издигаше по външния му периметър — огромна стена. Дори и от това разстояние виждаше ширналото се поле с ями — места за приземяване с диаметър двайсет ли. Най-южният му край излизаше към езерото Хсуан Ву, а извивката на древната Яндзъ оформяше на североизток естествена бариера — като гигантски ров, широк две ли. В самия център на този огромен вдлъбнат кръг като огромна и все пак стройна игла с връх, забоден в земята, се издигаше контролната кула. При тази гледка смесени чувства обзеха Толонен. Последния път, когато бе идвал да посрещне някого, който се връщаше от Марс, това беше Де Вор. Преди да е разбрал всичко. Преди синът на танга, Хан Чин, да умре и всичко да се промени.
Но този път идваше заради Кар. А Кар беше ястребът, който той щеше да изпрати подир плячката. Така че може би беше уместно всичко да започне тук, в Нанкин, където Де Вор за първи път се бе изплъзнал от мрежата.
След десет минути вече беше долу и седеше срещу младия дежурен капитан, докато пътуваха по бързата връзка, съединяваща Града с космодрума. Тук нещата бяха здраво затегнати. По-затегнати, отколкото си ги спомняше. Бяха забранили всякакви транзитни полети през космодрума. Във въздушното му пространство се позволяваше да влизат само излитащите и приземяващите се кораби. Всеки друг щеше да бъде унищожен незабавно и без предупреждение. Така че можеше да се влезе само по един-единствен път — подземния.
Корабът на Кар тъкмо се приземяваше, когато Толонен излезе със запечатаната кола на площадката за кацане. Шумът беше оглушителен. Усещаше вибрациите в костите си; те тресяха люлката, към която бе привързан, и за миг му мина през ума, че от трептенията мъничката кола ще се разпадне. После спряха и шумът утихна. Една врата се вдигна със съскане пред него и колата се плъзна през нея в огромна вдлъбната яма, в чийто център се бе изправил нисък кръгъл междупланетен кораб.
Виждаше „Тиенцин“ съвсем ясно през прозрачните стени на колата — долната му част сияеше, огромни кълбета мъгла се виеха в студения въздух над него. Пътят рязко зави и колата заобиколи кораба, а после забави ход и спря. Стражите се спуснаха да го посрещнат, помогнаха му да излезе, а след това отстъпиха назад с наведени глави. Той изпъна крака и се огледа.
Погледна кораба и се усмихна. Идваше чак от Марс. Като огромен черен камък, стоварен върху необятната дъска за уей чи на Чун Куо. Кар. Дори и сега здравенякът сякаш беше пред очите му — бе хванал Бердичев и му видял сметката. Беше приключил бързо и ясно. Толонен подсмръкна. Да, по това си приличаха с Кар. Разбираха как работят нещата на това равнище. С враговете човек трябваше да се справя така както с приятелите си. Нямаше смисъл да се играе по правила, които някой постоянно нарушава. Във войната се налагаше да бъдеш напълно безскрупулен. Да не отстъпваш в нищо — освен ако отстъпката не беше път към победата.