— А… — той се извърна и пак се загледа през продълговатия прозорец; лейтенантът беше свободен да се оттегли. Известно време седя така, без да помръдне, загледан в бавно движещите се над далечните върхове облаци; тънките пръски мъгла приличаха на изящни снежни пера на фона на наситеносиньото небе. След това отново се извърна.
Усмихна се. Също като Виганд всички щяха да си мислят, че се е опитал да убие Толонен, но той не искаше това. Ако го беше убил, щеше само да го превърне в мъченик. И да укрепи позициите на Седмината. Не, онова, което искаше, беше да унищожи Толонен. Ден след ден. Капка по капка.
Да. Толонен сигурно беше намерил камъка. И бе разбрал, че всичко това е негова работа.
В стаята му имаше таен асансьор — зад една от таблиците, покриващи стените от тавана до пода. Използва го, за да слезе в центъра на зайчарника. Еднопосочно огледало в дъното му откриваше гледка към коридора отвън. Провери дали е чисто и излезе. Стаята беше вляво, на петдесет чи надолу по коридора, в края на задъненото разклонение, издълбано в скалата.
На вратата спря и извади от джоба си малко фенерче. После прегледа и двете ключалки. Като че ли не ги беше докосвал никой. Набра комбинациите доволен и доближи око до идентификатора. Вратата се отвори със съскане.
Момичето спеше. Лежеше там, забила лице в пръчките на леглото. Дългата й пепеляворуса коса се бе разпръснала по голите й рамене.
Беше я открил в едно от околните села. Физическата прилика веднага го бе поразила. Не че би успял да преметне някого, ако я бе оставил в първоначалния й вид, но осемнайсет месеца добро хранене и експертна хирургия я бяха преобразили така, че хилядата юана, които беше платил за нея, му се струваха жълти стотинки. Сега сигурно струваше милион.
Затвори вратата, приближи се и бавно я отви, като внимаваше да не я събуди, разголи закръгления й задник, изящния й гръб. Известно време я разглежда, след което разтресе леко рамото й, докато тя се събуди, обърна се и го погледна.
Толкова много си приличаха. Толкова много, че и „баща й“ едва ли би я отличил лесно от истинската.
Де Вор се усмихна и протегна ръка. Погали лицето й с опакото на дланта си и тя се отри благодарно о нея. Да. Вече беше почти готова.
— Коя си ти? — попита я той нежно. — Кажи ми как се казваш.
Тя се поколеба, след това отново вдигна глава и го погледна в очите.
— Джелка. Казвам се Джелка Толонен.
Джелка замахваше с крак към гърлото на Шан точно когато стената в дъното се взриви и в тренировъчната зала нахлуха отломки и дим.
Ударната вълна я отхвърли назад, но тя се претърколи, скочи мигом на крака и се обърна в посока на експлозията. Мярна Шан — беше мъртъв, от гърба му стърчаха огромни отломъци.
Идваха насам през дима, бързаха — трима души в черни трика; дихателни маски скриваха лицата им, главите им се въртяха насам-натам, дулата на пушките им душеха наоколо.
Убийците от Пин Тяо. Позна ги веднага. И незабавно се задейства…
Хвърли се назад, после сграбчи с една ръка тренировъчното въже, докато другата търсеше пречките на шведската стена.
Убиецът в средата стреля и тя се сниши. Точно до нея се разхвърчаха трески. Трябваше да оцелее само минута, докато дойде помощта.
Минута. Беше твърде много време. Налагаше са да нападне.
Клекна, плъзна се по корем, после внезапно скочи високо — високо като никога досега. Тялото й се сви в стегнато кълбо. Сега стреляха и тримата, но гъстият дим ги объркваше; през маските не виждаха както трябва.
Отново се сниши зад Шан, пое си дъх за миг, скочи и изхвърли крака напред.
Един от мъжете се строполи със счупен крак. Чу го да пищи и кръвта й замръзна в жилите. Другите двама се обърнаха и отново започнаха да стрелят. Тялото на Шан заподскача, сякаш танцуваше на място. Но Джелка се бе придвижила напред — обикаляше около тях, без да спира и за миг, постоянно сменяше посоката, като приклякваше да си поеме дъх.
След миг щяха да осъзнаят какво прави и да започнат да стрелят само долу в ниското. И тя щеше да умре.
Освен ако преди това не ги убиеше.
Фактът, че бяха двама, ги затрудняваше. Не можеха да стрелят без прекъсване, защото се страхуваха да не се убият един друг. Когато се обръщаше, трябваше да се мъчат да я следват, но бързината на движенията й, непредсказуемостта на посоката, в която постоянно отскачаше, объркваше крачките им. Видя, че единият се спъна, и се възползва от шанса — докато той се изправяше залитайки, тя връхлетя и се вкопчи под брадичката му с втвърдени пръсти. Усети как костта поддаде и бързо отскочи. Кашляше — димът най-накрая беше стигнал и до нея.