Петнайсет секунди. Само още петнайсет секунди.
Изведнъж от далечния край на залата, там, където преди беше стената, се разнесе стрелба. Тя се строполи на пода и видя как и последният от убийците се преви, а тялото му подскочи във въздуха веднъж, два пъти — с всеки забил се в него изстрел.
И миг преди да изгуби съзнание, видя баща си — портативното му оръдие беше опряно на хълбока му и от дебелото дуло се виеше дим.
Глава 8
Сенки
Толонен седеше до леглото на дъщеря си. Очите му бяха пълни със сълзи.
— Всичко беше ужасна грешка, миличката ми. Мене са искали да убият.
Джелка поклати глава, но щом се сети за станалото, огромна буца заседна в гърлото й.
Беше прекарала последните десет дни на легло — бе се разболяла от шока. Реакцията й беше бурна, плашеща. Сякаш направо полудяваше. Баща й бе седял до нея по цели нощи, държеше й ръцете, утешаваше я, крадеше от съня си, за да бъде с нея и да й помогне да мине през най-лошото.
Сега тя беше по-добре, но все още му се струваше, че всичко се беше променило. Внезапно и ужасно светът се бе превърнал в маска — тънък като хартия воал, зад който се простираше друг, кошмарен свят. Стените вече не бяха толкова здрави, колкото изглеждаха, а във всеки слуга с бели дрехи сякаш се криеше облечен в черно убиец.
Светът се беше преобърнал в ума й. Сега той беше нещо, което я заплашваше — назъбен пейзаж, таящ скрита заплаха.
Това, че са искали да убият баща й, не подобряваше особено положението. Не, само още повече го влошаваше. Много повече. Защото сънуваше ярки сънища — сънища, в които той беше мъртъв, а тя отиваше да го види в Голямата зала на танга, положен в средата й и облечен от главата до петите в белите одежди на смъртта.
Вгледа се в него, очите й леко се присвиха, сякаш погледът й проникваше през плътта до самата кост. Той дори не трепна под погледа й, но нещо дълбоко вътре в него се затърчи и се опита да изскочи навън.
Пин Тяо. Специално обучен отряд. Но не чак толкова добре обучен, колкото охраната, слава на боговете.
Погледна надолу към ръцете си, които стискаха ръцете на дъщеря му. Наглостта на Пин Тяо, дошли да го убият, караше ръцете му да треперят. Те знаеха, че опасността е много голяма. Войната беше отприщила нови потоци на недоволство: по-черни и по-смъртоносни потоци. Трудно щеше да бъде да ги вкарат в определен канал.
Собствените му разследвания не бяха стигнали доникъде. Не знаеше откъде познават така добре домакинството му. Шан? Възможно беше, но сега той беше мъртъв и нямаше как да се разбере. А ако не беше Шан, то тогава кой?
Това го изнервяше — нервност, която беше предал на Ли Шай Тун в разговор насаме.
— Трябва да внимавате, чие хсия — беше го предупредил той. — Трябва да наблюдавате онези, които ви обкръжават непосредствено. Има нова заплаха. Каква, още не знам точно. Все още не знам. Но тя съществува. Истинска е.
Бомби и картечници.
Сега жънеше онова, което беше посял. Всички те жънеха. Но какъв друг избор имаха?
Да легнат и да умрат. Единствената друга възможност.
Толонен погледна дъщеря си, която спеше, и усети как цялата яростна топлина на любовта към нея отново се надига вътре в него. Мощен прилив на чувства. А с него се надигна и също толкова яростна гордост от нея. Как великолепно се беше справила! Беше гледал записа от камерите на охраната и бе видял с очите си колко бързо, светкавично и смъртоносно беше действала.
Той пусна дланта й, изправи се и протегна уморените си мускули.
Пак щяха да се върнат. Знаеше го със сигурност. Нямаше да спрат, докато не изтръгнат и последния му дъх. Инстинктът му го подсказваше. И макар че не беше склонен да чака пасивно да му се случи това или онова, в този случай се чувстваше безпомощен, неспособен да действа. Те бяха като сенки. Опиташ ли се да се бориш с тях, изчезваха. Или оставяха след себе си труп, което беше още по-зле.
Не, те нямаха център. Нищо, за което би могъл да се залови и да се бори срещу него. Само една идея. Нихилистична концепция. При тази мисъл усети как гневът му се надига отново, подклаждан от нарастващото чувство на безсилие.
Ако можеше, би ги смазал. Един по един. Като буболечки под петата му. Но как да смажеш сянка?
Фей Йен скочи от коня си, остави прислужника да го отведе и се обърна към вестоносеца.
— Е? Вкъщи ли е той?
Вестоносецът се поклони ниско и й подаде запечатан свитък. Фей Йен го грабна нетърпеливо, профуча покрай него, сякаш го нямаше там, и се спусна към двореца. Докато вървеше, счупи печата и разгъна листа. Както и очакваше, беше от Ли Юан. Забави крачка, докато четеше, после се спря и оголи зъби в усмивка. Щеше да се върне по обяд — нямаше го от четири дена, беше заминал по някаква работа на баща си. Тя вдигна очи към свежото утро, след това се разсмя, разпусна стегнатия кок, в който беше прибрала косата си за ездата, и разтърси глава. Щеше да се приготви за него. Да се изкъпе, да облече чисти дрехи. Може би новите коприни, които й беше пратил миналата седмица.