— Много работа свършихме през последните четири дена, Чан — усмихна се той. — Май никога досега не съм работил толкова много.
Чан му се усмихна в отговор и леко склони глава.
— Да се работи много е хубаво, господарю.
— Да… — Ли Юан се разсмя и усети как корабът докосва земята. — Обаче днес почиваме, нали така? Очаквам да се видим чак утре сутринта.
Чан се поклони ниско, зарадван от щедростта на господаря си.
— Както желае принцът.
Той се обърна и погледна през изхода към хангара. Комитет по посрещането от четирима прислужници, предвождани от Нан Хо, чакаше отстрани, а екипът на хангара се суетеше около кораба. Чан беше прав. Чувстваше се добре въпреки умората. Беше прекарал повече от осемдесет часа в преглеждане на папки и в разговори и сега в Проекта бяха останали само две незаети места. Ако баща му се съгласеше, можеше да тръгне след седмица.
Обаче щеше да си даде един ден почивка от всичко това. Щеше да отхвърли всички грижи и да се посвети на Фей Йен.
Погледна надолу и мисълта за нея го накара да се усмихне. Животът беше хубав. Да имаш важни дела за вършене и такава жена, при която да се връщаш: та какво повече да иска човек?
И синове… Но и това щеше да дойде по реда си. Така, както лятото идва след пролетта.
Чу как люкът се отваря със съскане и отново погледна Чан Ши-сен.
— Върви, Чан. Остави документите в кабинета ми. Утре ще се оправим с тях.
Чан наведе глава и се обърна. Ли Юан поседя там още малко — мислеше за удовлетворението, което беше получил през последните няколко дена, спомняше си за великото чувство на ки, чистата енергия, което бе изпитал, докато работеше. Никога досега не беше изпитвал нищо подобно. То го караше да разбира нещата по-добре. Караше го да разбира защо мъжете се трудят до изтощение, вместо да си седят вкъщи в топлите прегръдки на жените си. И все пак беше хубаво да се завръщаш у дома. Хубаво беше да чакаш този миг с нетърпение.
— Равновесие… — тихо прошепна той, после се разсмя, стана от креслото и се отправи надолу по късия проход. Премина покрай тримата прислужници, ниско свели глави.
Щом стигна до последното стъпало, Нан Хо пристъпи напред, коленичи и докосна пода с чело.
— Добре дошли у дома, господарю.
— Благодаря ти, майстор Нан. Но кажи ми: къде е Фей Йен?
Нан Хо леко повдигна глава.
— В покоите си е, принц Юан. Даде заповед никой да не я безпокои. Дори и нейните ама.
Ли Юан се усмихна.
— А-ха…
— Господарю…
Но Ли Юан вече беше тръгнал напред.
— Не сега, майстор Нан. Трябва да отида при нея.
Нан Хо се обърна, но принцът не забелязваше крайното му вълнение.
— Но, господарю…
— По-късно, Нан Хо… — извика през рамо Ли Юан и започна да подтичва по застлания с каменни плочи път, който водеше от хангара към Северния дворец.
Притича през двореца покрай кланящите се слуги и отвори вратите на покоите й.
Тя го чакаше, седнала на огромното легло, подгънала крака под себе си. Яркочервеният халат, който беше носила и в утрото след първата им брачна нощ, я обгръщаше. Главата й беше покорно сведена, но на черешовите й устни играеше лека усмивка. Той се спря на вратата, за да си поеме дъх. Изпиваше я с поглед.
— Господарю? — тя вдигна очи, черни като нощта. Гласът й беше топъл и радостен.
— Любов моя… — едва прошепна думите. Ароматът на сливов цвят, витаещ във въздуха, го опияняваше. След това затвори плътно вратата след себе си, превъртя големия ключ, приближи се, седна до нея на огромното легло и я притегли към себе си.
Отдръпна се, за да я погледне пак, и веднага забеляза отражението на своята любов там, в очите й.
— Липсваше ми…
В отговор тя отметна тънкия копринен халат от раменете си, после притегли главата му към меката възглавничка на гърдите си и го обви с нозе.
— Люби ме, господарю мой, умолявам те, люби ме.
След това той се излегна до нея и я загледа учудено.
— Любов моя. Милата ми малка лястовичка…
Тя се засмя, после притегли лицето му и го целуна леко, нежно.
— Сега знаеш колко ми липсваше…
— И ти на мене…
Тя го оттласна и седна.
— Но ти си изморен, съпруже мой. Защо не поспиш малко? А като се събудиш, ястието ще е готово…
— Но, любов моя, няма нужда да…
Тя докосна устните му с пръст.
— Аз го искам. Освен това нали съм ти жена!
Той се опита да протестира пак, но тя поклати глава. Той се засмя, отпусна се отново на леглото и затвори очи. След минута вече беше заспал.
Известно време тя го гледа, положила ръка на гърдите му. Усещаше как леко диша. После нежно покри меката гънка на укротената му мъжественост. Потръпна. Той все още беше едно момченце.