— Това ми харесва. Отвличане на вниманието…
Де Вор кимна и също му се усмихна.
— Какво казва Сун Цу? „Основното във военните операции е в преструването, че се приспособяваш към плановете на врага.“ Е, ние привидно ще се оттеглим, сякаш са ни разкрили, но в действителност продължаваме по плана. Ако те не знаят за нашите планове, значи днес не са успели да ни навредят с нищо. А дори и да знаят, след случилото се не биха очаквали да следваме плана си, нали така?
Известно време Мах се взира замислено в него, след това кимна.
— Да. Но трябва да тръгвам. Преди да са чули…
Хаавикко затвори вратата зад себе си и леко потрепери, щом се взря в малката пластмасова пластинка, която държеше. Старшият офицер беше одобрил с преголямо удоволствие новото му назначение. Сигурно от гледна точка на майор Ериксон да се отърве от него си беше жива благословия. За майора той не беше нищо друго освен човек, който му създава проблеми. Но сега той беше човек на Кар, част от неговия отряд на специална служба. Все още лейтенант — но с бъдеще. Освен това имаше приятел.
След два часа имаше среща с Као Чен, но първо трябваше да се справи с още нещо. Със сестра си, Веза.
Веза живееше в малък апартамент на Средните нива, откакто леля им беше починала преди година. Увит в пашкула на собствената си поквара, той до съвсем скоро нямаше представа в какво тежко положение е изпаднала. Но сега можеше да предприеме нещо. Работата с Кар вървеше заедно с лично жилище в Бремен: четири стаи, включително и лукса да разполага със своя собствена лична баня.
— Но няма да се навърташ там особено често — беше го предупредил Кар. — Защо не настаниш там сестра си?
Веза беше подскочила от радост, щом й подхвърли идеята. Беше се хвърлила на врата му и се бе разридала. Едва тогава той осъзна колко самотна е била, как я е пренебрегвал — и също се бе разплакал и я бе прегърнал здраво.
— Всичко е наред — беше й прошепнал той, след което я целуна по шията. — Всичко ще бъде наред.
Пъхна документа за прехвърлянето си в туниката и забърза по коридорите. Напъха се в претъпкан асансьор и слезе надолу, към квартирите в сърцето на огромната, съставена от множество модули крепост.
Тя го чакаше в апартамента. Щом влезе, Веза стана от кушетката и го прегърна. Очите й светеха от вълнение.
— Това е прекрасно, Аксел! Тук ще бъдем щастливи, знам го!
Той се усмихна, притисна я до себе си и се огледа из стаята. Апартаментът, в който живееше, представляваше една-единствена стая — спартански обзаведена също като неговата собствена — и й се налагаше да ползва общи баня и тоалетна. Той заскърца със зъби от срам при мисълта за това, което беше позволил да стане с нея, после отново я погледна в очите и се усмихна.
— Ще сложим това-онова… да поразведрим малко обстановката. Да изглежда по-лично. По-_наше_.
Тя също се усмихна.
— Ще бъде много хубаво.
Той я пусна, а след това се изправи там и я загледа как шета из стаята. Обзе го безпокойство от мислите, спомените, които настоятелно се връщаха в нейно присъствие. Продължаваше да мисли за онова момиче в „Домът на деветия екстаз“ на Му Чуо — проститутката, Бяла Орхидея, която толкова много приличаше на Веза. Примижа. Но всичко това вече беше минало.
— Тъкмо си мислех — дали да не ти сготвя нещо…
Той се приближи до нея.
— Веза, виж… Извинявай, но тази вечер съм зает. Имам много спешна работа.
Тя се обърна и го погледна — разочарованието явно й личеше.
— Но аз си мислех…
— Знам. Съжалявам, аз…
— Новата ти работа ли?
Той преглътна.
— Да… — мразеше да я лъже дори и за такива невинни неща, но беше много важно тя да не се замесва по никакъв начин. Да притиснат Еберт щеше да е много опасно, а той не искаше да я подлага на никакъв риск. Нито дори и за миг.
Тя се приближи и го хвана за ръцете.
— Няма нищо. Тогава утре вечер, става ли? Ще го отпразнуваме. Аз ще сготвя нещо по-така — тя се поколеба и се вгледа в лицето му, после се усмихна. Гласът й стана по-мек. — Знаеш ли, Аксел, гордея се с тебе. Винаги съм се гордяла. За мене ти винаги си бил нещо повече от по-големия ми брат. Ти беше по-скоро…
— Недей — прекъсна я той тихо. Думите й го бяха наранили. Но въпреки това не можеше да й отнеме илюзиите, да й разкаже колко надълбоко беше затънал. Някой ден може би — но не сега.
Може би когато ковне Еберт и истината излезе наяве, тогава можеше да й разкаже всичко. Но не по-рано.
— Трябва да тръгвам — той я целуна по челото и се обърна. Мина през стаята си и взе сака, който беше приготвил по-рано, след това отиде до малкото бюро в ъгъла и извади от чекмеджето бележниче.