Хаавикко кимна.
— Истина е. Вече от няколко седмици го наблюдавам — шпионирам го, би казал ти — и го виждам как се заобикаля с приятелчета. По дузина и повече понякога. Урежда им сметките за храна и им купува скъпи подаръци. В отплата те му ближат подметките и се вкопчват за всяка негова дума, смеят се на приказките му. Знаеш ги такива хора. Да ти се доповръща. Наричат го „героят от Хамърфест“, но той е просто едно лайно и нищо повече.
Чен избърса ръцете си и седна на масата срещу Аксел. На широкото му лице се изписа замислен израз.
— Знам. И аз съм го виждал. Но го разбирам — ти не го ли разбираш? В края на краищата в очите на света той е влиятелен човек — много влиятелен човек — а онези, които му се лепят, са просто дребосъци, хсияо джен. В обществото без него те са нищо. Но се надяват да се издигнат чрез връзките си с него. Да се издигнат върху пешовете на фрака му.
Уан Ти ги наблюдаваше, изненадана от промяната в настроението им. Леко, като внимаваше да не събуди детето, тя вдигна Чиан Хсин от скута на Хаавикко, после се обърна с лице към мъжа си, гушнала момиченцето.
— Защо си му толкова обиден, мъжо? Какво ти е направил?
— Нищо… — отвърна Чен, като само за миг я погледна в очите.
Хаавикко премести поглед от единия към другия и забеляза колко странно Чен се мъчеше да избегне погледа й. Знаеше, че това означава нещо. След това отново се наведе напред.
— Има един особено гаден екземпляр, който се мотае с него. На име Фест. Служехме заедно в школата, а после постъпи с мене и Еберт под командването на Толонен. Сега, разбира се, е вече капитан. Но тогава… — Аксел потръпна и продължи: — Е, той беше частично виновен за моето падение.
Чен отмести поглед от Аксел и вдигна брадичка — намекваше на Уан Ти, че трябва да изчака в другата стая — след което отново погледна Аксел. Лицето му беше загрижено, гласът му изведнъж бе станал по-мек, по-съчувствен.
— Какво се случи тогава?
Хаавикко се поколеба, после горчиво се разсмя.
— Тогава беше друго. Сега го разбирам. Искам да кажа, светът… беше устроен по-различно. Не само в мислите ми, а и въобще. Можеше да се довериш повече на това, как изглеждат нещата. Но дори и тогава имаше някои — и Еберт беше сред тях — … да речем, изкривени. Изкривени. И в тяхната природа е да преоформят другите според собствената си изкривена форма.
Той вдигна поглед и леко потрепери — суровата болка в очите му беше такава, че на Чен му секна дъхът.
— Когато стана това, бяхме слезли долу в Мрежата — Еберт, Фест и аз. Преследвахме убийците на министъра на танга, Лу Кан, и ни бяха казали, че трябва да чакаме някой от Триадата да се свърже с нас. Е, аз не знаех, че Еберт е уредил да изчакаме в един публичен дом. И там се почна. Той ме дрогира и аз… е, събудих се в леглото с едно от момичетата. Това беше началото. Сега, като си го спомням, не изглежда кой знае какво, но… ами все едно, че преди бях чист: бях друг човек, незамърсен, недокоснат от всичките онези тъмни сили, които ме завладяха после.
— И това ли беше?
Хаавикко се разсмя горчиво.
— Не. Но тогава се започна. Сега го разбирам. Не можеш да отделиш едното от другото. Това и онова, което последва. Били са етапи от един и същи процес. Част от изкривяването, тръгнало от този човек.
— От Еберт ли?
Хаавикко кимна.
— Както и да е… Случи се по-късно същия ден. След като намерихме труповете на убийците. След като ходиха в Ямата и гледаха как Кар се би и уби майстора, Хуа. После Еберт ни накара да отидем в съблекалнята. Искаше да заведе Кар на вечеря и да сподели победата му. Нали разбираш — това беше нещо, което не беше негово и той искаше да го купи. Само че Кар изобщо не му се върза. След това пристигна Толонен и прие услугите на Кар като водач. О, всичко е свързано. Сега съвсем ясно го виждам. Но тогава… е, ами тогава си мислех, че просто стават разни неща. Нали знаеш поговорката: мей фа цу, съдба. Но във всичко имаше някакъв план. Някаква форма.
Хаавикко млъкна, за да си поеме дъх — дълбоко, накъсано — и продължи:
— И като се връщахме от апартамента на убиеца… Бяхме в купето — Еберт, Фест и аз. Еберт нещо се пенеше — първо по адрес на Кар, после — на генерала. Казваше неща, които никога не би дръзнал да каже в лицето на генерала. Когато го упрекнах, се намеси Фест. Той ми нареди да забравя какво е казал Еберт. Но аз не можах да забравя…
Хаавикко пак млъкна и се втренчи в дланите си. Когато отново вдигна очи, те бяха изпълнени със странна тъга.
— Не съжалявам за онова, което направих. Дори и сега си мисля, че не бих действал по никакъв друг начин. Беше просто… е, нека ти го разкажа. Срещнах се с генерала насаме и помолих да бъда преместен. Нали разбираш — чувствах се омърсен. Разбира се, генералът ме попита по какви причини го моля за това. Но когато се опитах да ги посоча, той ми заповяда да му обясня какво става. И аз му обясних. Казах му какво се говореше в купето.