— Или пък раждането… — добави Хаавикко. Отново се беше сетил за Еберт.
— Е? — Кар продължаваше да държи ръката си протегната. — С нас ли си, Аксел? Или ще оставиш миналото да налага отпечатъка си върху тебе?
Хаавикко погледна първо единия, после другия и след това, усмихнат чак до уши — от ъгълчетата на очите му аха-аха да потекат сълзи — протегна ръка и пое ръката на Кар.
— Чудесно — обади се Уан Ти от вратата. Тя премина покрай тях и се усмихна на Аксел, сякаш за първи път го посрещаше с „добре дошъл“. — Пък и тъкмо навреме. Хайде, идвайте и тримата и сядайте на масата, че яденето ще изстине.
Докато вечеряха, Кар нахвърли какво се е случило, откакто се беше завърнал от Марс. Единственият им ключ към масовите убийства ги бе отвел до малка клетка на Пин Тяо на Средните нива, на петдесет ли южно от Бремен. Хората му наблюдаваха кой влиза и кой излиза при терористите. Имаха строга заповед да не позволяват на Пин Тяо да разберат, че са под наблюдение, но това не беше нещо, което биха могли да вършат безкрай.
— Довечера ще вкарам там един отряд — Кар се облегна назад и избърса уста с опакото на дланта си. — По малките часове. Искам да заловя възможно най-много членове на Пин Тяо, така че трябва да сме нащрек!
Чен кимна. Устата му беше пълна. Предъвка и преглътна.
— Ще бъде трудно. Организацията им е много стегната и някой постоянно бди на пост. А като им излезеш насреща, се стопяват като сенки. Ще ти се наложи да ги притиснеш някак си в ъгъла. Но дори и да успееш, те по-скоро ще умрат, отколкото да се оставят да ги хванат.
— Да… но така биха направили и повечето хора, ако нямат друга възможност. Сун Цу е прав: остави на човека само един изход за бягство и неговата решителност да се бие до смърт ще бъде изцяло подкопана. Той ще осъзнае колко е сладък животът и ще се вкопчи в него. Така ще е и тази нощ. Ще им предложа път обратно към живота. Ако успея да хвана и само един от тях, може би ще се доберем до дъното на тази работа.
Хаавикко се усмихна. Този мъж изглеждаше и дори ядеше като варварин, но мислеше като генерал. Толонен не беше сгрешил преди всичките тези години, когато бе забелязал това в Кар. Хаавикко остави пръчиците и бутна купичката си, после бръкна в джоба си и извади бележника.
— Какво е това? — вдигна глава Кар.
Хаавикко му го подаде през масата.
— Виж сам.
Той наблюдаваше как едрият прелиства бележника. Отначало Кар просто се намръщи неразбиращо, след това започна бавно да кима, а на устните му заигра лека усмивка.
— Сам ли си направил всичко това?
— Да.
Чен бутна встрани купичката си и се наведе заинтересован напред.
— Какво е това?
Кар го погледна замислено.
— Анализ на официалното разследване на убийството на министър Лу Кан. И ако не греша, тук вътре има редица неща, които никога не са фигурирали сред откритията на комитета на танга.
Кар подаде бележника на Чен, след което погледна Хаавикко.
— Мога ли да запитам защо си го правил, Аксел?
— Имах заповед.
Кар се разсмя.
— Заповед?
— Да, от генерал Толонен, малко преди да ме уволни от служба. Помоли ме да съставя списък на заподозрените, колкото и невероятни кандидатури да включва той. Хора, които биха могли да стоят зад убийците. Беше пряка заповед; той никога не я е отменял.
Кар смаяно се втренчи в Хаавикко.
— Разбирам. Но тогава без съмнение Толонен би трябвало да разполага с него?
Хаавикко се поколеба, после наведе очи и поклати отрицателно глава.
— Разбирам — обади се след малко Кар. — А и може би си прав. След случилото се той е нямал причини да ти се доверява, нали? Маршалът би видял в това само опит да се захванеш пак с Еберт. Щял е да сметне, че си си измислил всичко това, за да дискредитираш враговете си.
Хаавикко кимна, след това отново вдигна очи — сега те горяха свирепо.
— Но вие познавате Еберт! Знаете какво представлява! И може би това — той посочи бележника в ръцете на Чен, — колкото и непълно да е, ще ни помогне да закопчаем това копеле!
Чен вдигна поглед.
— Прав е, Грегор. Доста интересно четиво…
— Интересно — да, но не и убедително.
Чен кимна замислено и отново се усмихна на Кар.
— Точно така. Но все е някакво начало. Нещо, върху което да се работи.
— Да…
Хаавикко забеляза как двамата си размениха знаещи усмивки и усети внезапна топлина, която го изпълни — чувство за принадлежност към нещо, към някого. Вече не беше сам. Сега бяха трима и заедно щяха да съкрушат Еберт, да разобличат кухата черупка, която той представлява.