— Не… — кимна Кар. — Не, ти не си страхливец, това ти го признавам. Но пак си си позор за униформата на танга и ако успея, ще те смажа.
Еберт се изсмя презрително.
— Само се опитай!
— Да, ще се опитам. Да знаеш само как ще се опитам, мамицата ти! Но не ме подценявай, Ханс Еберт. Спомни си само какво направих с майстор Хуа онзи път в ямата. Той ме подцени и сега е мъртъв.
— Това да не би да е заплаха?
— Приеми го както искаш. Но да се разберем като мъже, ако ме разбираш какво ти говоря. Само да си казал нещо на маршала, ще отричам до последно! Като тебе някога, преди десет години.
Еберт присви очи.
— Онзи офицер с тебе… Хаавикко беше, нали? Познах го това малко лайненце!
Кар се втренчи в Еберт — сега вече беше сигурен, че Хаавикко му е казал истината. После кимна.
— Да, Хаавикко. Но да не ти е хрумнало да се опитваш да му навредиш. Ако само си охлузи кутрето без основателна причина, идвам. И дори и хиляда от твоите приятелчета няма да ме спрат!
Цу Ма стоеше в двора на конюшните в Тонджиян и чакаше слугата да доведе арабската кобила. Огледа се — чувстваше се странно притеснен, разстроен от това, че тя не го е изчакала.
Беше се опитвал да я изхвърли от ума си, да прогони от сърцето си магията, с която тя го бе омагьосала, но нямаше никаква полза. Беше влюбен в нея.
Влюбен. Разсмя се — чудеше се на себе си. Никога досега не му се беше случвало. Никога досега за трийсет и седем години живот.
Трябваше само да затвори очи и нейният образ изникваше и караше дъха му да секне. После си спомняше онази вечер — там, на острова, под светлината на фенерите; как я бе гледал, докато тя изливаше душата си в песента; как гласът й сякаш беше гласът на неговия дух, който пееше, свободен като птичка сред нощния мрак. И по-късно, когато той беше във водата, бе видял как тя застана зад съпруга си и го наблюдаваше с любопитни очи, а погледът й трептеше по голите му гърди.
„Един живот? — беше попитала тя на вратата на разрушения храм. — Един живот!“ — сякаш той бе искал да каже нещо по-особено. Сякаш това го подканваше да я докосне. Но след като се бе навел да я погали по бузата, по шията, тя се бе дръпнала назад, сякаш той беше престъпник.
Дали не бъркаше? Дали не я беше преценил погрешно? Май така излизаше. И все пак тя му беше изпратила вест. Тайно. Мъничка ръкописна бележка, с която го молеше да й прости унилостта и пак да излезе с нея на езда. Дали това беше просто знак на учтивост — заради съпруга й — или в това имаше нещо повече?
Все още чуваше думите й: „Ако бях свободна…“
Дори и да мисли за подобна връзка беше лудост. Това би могло само да създаде вражда между клана Ли и него самия и да разклати вековните връзки между техните две семейства. И все пак само мисълта за нея го караше веднага да забрави всякакъв дълг. Тя го беше омагьосала, бе откраднала сетивата му. И това знаеше. Но и това беше нищо в сравнение с порива, който го тласкаше да я види пак. Да рискува всичко просто за да бъде с нея.
Чу, че прислужникът води арабската кобила, и се обърна.
— Чие хсия — поклони се момчето и му подаде юздите.
Цу Ма се усмихна и ги пое. После здраво сложи единия си крак на стремето и се метна на гърба на кобилата. Тя се втурна плашливо, но той я обузда с шпорите. Това беше конят на Ли Юан — конят, който бе яздил при последното си гостуване. Бавно обърна кобилата — свикваше с нея отново — после я пришпори и препусна вън от двора и на север, към хълмовете.
Знаеше къде ще я намери: там, до ръба на шадравана в храма, където бяха говорили за последен път. Тя беше там, извърнала глава; цялата й поза беше страшно безутешна. Лицето й беше бледо, много по-бледо, отколкото си го спомняше — сякаш беше болна. Намръщи се — нещо го беше разтревожило. После разпозна шокиран дрехите, с които бе облечена: туниката й за езда беше бледорозова, почти бяла, поръбена с черно, панталоните — лазурносини. А косата й… в косата й бяха вплетени рубини.
Тихо се разсмя учуден. Същите цветове… същите накити, които беше носила на първата им среща. Но какво ли означаваха те?
Щом се приближи, тя вдигна поглед — очите й бяха пълни с болка, устните — стиснати, устата й — странно твърда. Беше плакала.
— Не знаех дали ще дойдете.
Той се поколеба, след това се приближи и застана до нея.
— Не трябва да яздите толкова далече сама…
— Така ли?
Гневът в гласа й го смути. Той бръкна в туниката си и извади кърпичка.
— Ето… какво има?
Гледаше я как бърше бузите си, после — очите си. Тя потрепери леко и сякаш някой изтръгна сърцето му. Искаше да протегне ръце и да я прегърне, да я притисне здраво и да я утеши, но и преди беше бъркал.