— Файлът „Аристотел“, татко… знаем ли дали съществуват и други копия?
Ли Шай Тун погледна надолу, към синьо-белия кръг на Чун Куо.
— Все още нищо не сме открили, Юан. Може пък и да имаме късмет. Може да не са успели да го разпространят.
— Може би… — но и двамата знаеха, че файлът „Аристотел“ е прекалено важен — съдържаше твърде голяма потенциална вреда за Седмината — и затова Бердичев едва ли го бе задържал за себе си: в него се съдържаше ни повече, ни по-малко истинската история на Чун Куо: онази версия на събитията, която тиранинът Цао Чун беше погребал под своята собствена.
Ли Юан потрепери, щом си спомни деня, в който бе открил истината за този свят; изведнъж си спомни съня, който беше сънувал — образа на огромната планина от кости, изпълнила равнината от хоризонт до хоризонт. Основата на този свят.
— Знаеш ли, Юан, стоях точно тук онази нощ, когато ти се роди. Беше късно и гледах надолу, към Чун Куо, и се чудех какво ли ни чака занапред. Бях сънувал…
Вдигна очи и срещна погледа на сина си.
— Сънувал си, татко?
Тангът се поколеба, после леко поклати глава.
— Няма значение… просто всичко това много ме учуди, толкова е странно. Това момче… и изобщо…
Знаеше какво иска да каже баща му.
Третият файл се отнасяше до някакво момче, от което Бердичев се бе заинтересувал лично: дете, родено в Глината, изтеглено от Проекта за възстановяване, за което Бердичев беше платил необичайната сума от десет милиона юана.
Част от файла съдържаше генотипно изследване — сравнение на генетичния материал на детето с този на мъж, за когото се предполагаше, че е негов баща. Резултатът беше убедителен. Мъжът беше баща на детето. А името на този мъж? Едмънд Уайът — човекът, погрешно обвинен в организирането на убийството на министър Лу Кан.
Това си беше достатъчно странно, но още по-странна беше бележката в края на файла, която разкриваше, че файлът „Аристотел“ далеч не е дело на Сорен Бердичев, както се твърдеше в самия файл, а всъщност е бил съставен и написан от момчето.
Но онзи факт, който бе поразил и двамата, беше датата, която се посочваше в генотипното изследване като време за зачеване на момчето: тя съвпадаше с посещението на Уайът, Бердичев и Леман в публичен дом в Глината.
На същата дата беше роден Ли Юан. На същата дата майка му, Ли Юа, бе умряла при преждевременното му раждане.
Сякаш боговете си играеха с тях. Вземаха, даваха и никога не обясняваха защо. Но какво беше момчето — дар или проклятие? Файлът „Аристотел“ доказваше, че то вероятно — поне потенциално — е проклятие, но ако на сведенията за него можеше да се вярва, то можеше да се окаже и най-голямата придобивка на Седмината. Въпросът, с който се бяха сблъскали — въпрос, на който днес трябваше да си отговорят — беше прост: да се опитат ли да обуздаят таланта му или да го унищожат?
Някой затропа по огромната врата в дъното на стаята.
— Влез! — тангът се обърна към новодошлия.
Беше Толонен. Влезе с решителна крачка, след това спря на три крачки от танга, удари токове и наведе глава.
— Чие хсия.
— Е, Кнут? Видял си момчето. Какво мислиш?
Толонен вдигна глава — изненадан, че тангът беше поставил въпроса толкова направо. Нямаше този навик. Маршалът се обърна към Ли Юан, поклони се лекичко и отново се обърна към Ли Шай Тун. На устните му се заизписва усмивка.
— Момчето ми хареса, чие хсия. Много ми хареса. Но вие не ме питате за това, нали? Питате ме дали, според мене, можем да му имаме доверие. Дали можем да рискуваме да го използваме в една толкова деликатна изследователска област.
— И?
Толонен сви рамене.
— Все още не съм напълно сигурен, чие хсия. Инстинктът ми е склонен да потвърди написаното във файла. Той е верен. Връзката между него и учителя му, Тай Чо, например, е много силна. Мисля, че това е в природата му. Но трябва да имаме предвид и битката с онова момче, Янко, и цялата онази работа с реконструирането на личността, която е последвала. Той вече не е същият човек. Трябва да се запитаме по какъв начин го е засегнало всичко това. Дали го е направило по-покорен и, следователно, по-лесен за контролиране или го е дестабилизирало? Нямам отговор на това, боя се, че наистина нямам.
Тангът се замисли за момент, след това усмихнато кимна на маршала.
— Благодаря ти, Кнут. Твоите страхове са огледало на моите. Вече подписах смъртната му присъда. Просто чаках да чуя ти какво ще кажеш.