— Но, татко… — Ли Юан се втурна напред, после отстъпи назад и сведе глава. — Прости ми, аз…
Ли Шай Тун се вгледа в сина си, изненадан от тази намеса, след което се намръщи.
— Е, Юан?
— Хиляди извинения, татко. Забравих се.
— Искаше да кажеш нещо ли?
Ли Юан се поклони.
— Аз… просто исках да те предупредя, че не трябва да прибързваме, що се отнася до това.
— Да прибързваме ли? — старият танг се засмя и погледна към Толонен. — Какво ли не са ми казвали в този живот, но че действам прибързано… Какво искаш да кажеш, Ли Юан? Изясни се!
— Това момче… — Ли Юан погледна баща си в очите. — Ако онова, което пише за него, е вярно — ако то е поне малко толкова талантливо, колкото се твърди… е, ами ако го убием, това ще е страшна загуба.
Ли Шай Тун се вгледа внимателно в сина си.
— Забравяш защо се бихме в тази Война, Ли Юан. За да възпрем Промяната, не да я подхранваме. Това момче, Ким… виж какви пакости е успяло да стори досега с този свой „талант“. Виж файла, който е написал. Какво можем да направим, за да не ни причини още неприятности?
Ли Юан преглътна — усещаше, че всичко зависи от онова, което ще каже в следващите няколко мига; че дори и в този момент баща му все още не е взел твърдо решение.
— При цялото ми уважение, татко — нещата са се променили. Всички го знаем. Сега враговете ни са по-различни — действат по-внимателно и по-коварно от когато и да било. А и средствата, които използват, са се променили. Докато ние продължаваме да пренебрегваме възможностите на технологиите, те правят всичко възможно, за да ги подчинят на себе си — и да ги използват срещу нас. — Ли Юан погледна надолу. — И сега сякаш боговете ни дават дар, който да използваме срещу своите врагове. Трябва просто да го следим изкъсо.
— И преди са се опитвали да го следят. Забравяш колко умно е това момче.
Ли Юан кимна.
— Разбирам го, татко. Но въпреки всичко мисля, че ни е по силите.
Тангът се позамисли, после отново се обърна към Толонен:
— Е, Кнут? Ти какво мислиш?
Толонен се поклони.
— Мисля, че е възможно, чие хсия. Пък и би ли ни навредило да почакаме, преди да вземем крайното решение?
Тангът се разсмя.
— Две към едно. Печелите.
Толонен му се усмихна.
— Вашето „едно“ е по-голямо от нашите „две“, чие хсия.
— Така е. Но аз не съм глупав. Нито пък инат — и той отново се обърна към сина си: — Добре, Юан. Засега оставям това в твои ръце. Уреди въпроса за охраната с маршал Толонен. Но за момчето ще отговаряш пряко ти, разбра ли ме? То ще живее, защото ти си пожелал така. Нека смъртната присъда остане у тебе — използвай я при нужда.
Юан се усмихна и ниско се поклони.
— Както желае баща ми.
— О, и още нещо, Юан. Най-добре ще е сам да се срещнеш с момчето — той се усмихна. — Чух, че имаш още две свободни места в проекта „Жица в главата“.
— Аз… пазех ги за всеки случай…
— Така си и помислих. Върви тогава. Още сега виж момчето. И ако мнението ти за него съвпада с това на маршала, ще направим както казваш ти. Но внимавай, Юан. Знанието е меч с две остриета.
Когато синът му излезе, тангът се обърна към своя маршал:
— Дръж ме постоянно в течение, Кнут. Ли Юан няма да знае, но аз искам през цялото време да знаем къде се намира Ким. Може би Юан е прав за него. Но онова, което ние можем да използваме, със същия успех може да бъде използвано и от враговете ни. Аз се отвращавам при мисълта, какво ще стане, ако това момче отново попадне в ръцете им. Разбираш ли ме ясно, Кнут?
— Разбирам, чие хсия.
— Добре тогава. Нека да си поговорим за друго. Дъщеря ти, Джелка — как е?
Погледът на Толонен светна.
— Много по-добре, чие хсия. Вече си е вкъщи.
Ли Шай Тун се намръщи.
— Дали това е умно, Кнут? Искам да кажа… да се върне там, където са я нападнали?
— Лекарите решиха, че така ще е най-добре. А аз… откакто се случи това, си мисля, че там тя ще е в най-голяма безопасност.
— Ясно. Но както разбирам, тя не е съвсем същата като преди.
Толонен сведе глава — в погледа му се четеше притеснение.
— Не е съвсем същата, чие хсия.
— И аз така си мислех… Е, виж какво, Кнут. Знам колко зает беше напоследък. Хрумна ми една идея — защо не вземеш да си починеш и да оставиш и Джелка да преодолее случилото се?
— Чие хсия!
— Спомняш ли си онзи остров, собственост на семейството ти? До финландския бряг?
— Край Якобстад? — Толонен се разсмя. — Как да го забравя? Прекарах там един месец с Джени скоро след като се оженихме.
— Да… — двамата се умълчаха, споделяйки сладката тъга на спомена. — Е… — с по-бодър глас продължи Ли Шай Тун, — … защо не заведеш там Джелка за някоя и друга седмица?