Толонен грейна в усмивка.
— Но да! Разбира се! — После се умърлуши. — Но вие казвате, че имам твърде много работа, чие хсия. Кой ще се грижи за нея? Пък и въпросът с пропуските…
Тангът докосна маршала по рамото. Такъв си беше Толонен — не би престъпил Закона за пропуските, не би раздавал разрешения на роднини и приятели. През всичките тези години, откакто го познаваше, не беше чул Толонен и веднъж да се е възползвал от положението си.
— Не се безпокой, Кнут. Вече съм уредил всичко. Пропуски, припаси, дори и специален отряд, който да я охранява — той се усмихна широко, наслаждавайки се на изненаданото изражение на Толонен. — Брат ти Джон и жена му се съгласиха да останат с нея, докато тя е там.
Толонен се разсмя смаяно.
— Джон?! — после поклати глава, трогнат до дъно. — Дълбоко съм ви благодарен, чие хсия. Това е отлично. Тъкмо това й трябва. Страшно ще й хареса, знам.
— Добре тогава. Значи утре ще я заведеш сам. След като оправим тази работа с момчето. И, Кнут…
— Да, чие хсия?
— Не бързай да се връщаш. Остани с нея една вечер. Да видиш като как е, а?
— Това заповед ли е, чие хсия?
Тангът се усмихна и кимна.
— Да, скъпи приятелю. Това е заповед.
След като Толонен си тръгна, Ли Шай Тун се отправи към покоите си. Изкъпа се, облече вечерните си копринени дрехи и седна на стола до шадравана с шарани. Вдигна книгата на Хун Лу Мен, „Сънят на червените имения“, от мястото, където я беше зарязал. Известно време се опитва да чете, да потъне отново в щастието на младия Пао-ю и любимата му братовчедка Тай-ю, но не му се удаваше — умът му непрекъснато се връщаше към файла „Аристотел“ и към въпроса, какво би могъл да означава той за Чун Куо.
Неговият син, Ли Юан, го беше прочел преди пет години, в първите дни, след като бе посветен в тайната на техния свят — Голямата лъжа, върху която беше съградено всичко. Спомняше си как онази нощ Юан бе дошъл при него блед и уплашен. Беше се събудил от ужасен сън.
— Защо крием истината от тях? — бе поискал да разбере Юан. — От какво се боим? Че тя ще ги накара да мислят по-различно, а не така, както ние искаме? Че могат да изберат нещо друго, а не онова, което ние искаме да изберат?
Тогава той беше спорил със сина си, бе се противопоставил на настояването на Юан, че те са затворнически надзиратели на Града на Цао Чун, наследници на система, която ги води към зло.
— Ние сами сме си господари — беше казал тогава. Но така ли беше всъщност? Дали те контролираха всичко? Или ги командваха невидими сили?
Винаги беше твърдял, че прави всичко в името на най-доброто — не заради самия себе си, а за всички: така, както според великия мъдрец Конфуций би трябвало да действа един владетел. И винаги беше вярвал в това. Но сега, в последните си години, бе започнал да поставя под въпрос направеното в негово име.
Дали наистина имаше някаква разлика между това, да скриеш истината от някого, и това, да му сложиш жица в главата?
Навремето може би щеше да отговори другояче — да каже, че тези две неща сами по себе си са много различни — но сега не беше чак толкова сигурен. Петте години война го бяха променили, бяха го направили по-мрачен.
Въздъхна, погледна страницата и затвори книгата.
— Прав си бил, Пао-ю. Всички ручеи са замърсени. Нищо не е чин… нищо не е чисто.
Беше го предвидил — преди шестнайсет години, през онази ужасна вечер, когато неговата мила Лин Юа бе умряла при раждането на втория му син, Ли Юан. Онази нощ и него го беше събудил лош сън. Сън за Града, потънал в бездната на хаоса; за мъртви скъпи приятели и деца, за мрака, който настъпваше.
Такива сънища криеха смисъл. Те бяха гласове на скрита част от същността му, която притежаваше познания, гласове, които не трябва да пренебрегваш, защото иначе загиваш. И все пак те ги бяха пренебрегнали. Бяха оставили Системата и Града да отричат силата на сънищата, пълни с илюзии и смътни образи, сякаш за да убият вътрешните гласове и да накарат мрака дълбоко вътре в тях да млъкне.
Но не можеш да унищожиш онова, което е вътре в човека. И може би Юан е прав. Може би е най-добре да контролираш всичко. Сега, преди да е станало твърде късно. Защото не беше ли по-добре мир — дори на такава цена — отколкото хаос?
Той се извърна, ядосан на себе си, загубил търпение, че не идва ясен отговор.
Вгледа се в дълбините на шадравана с шарани — търсеше сигурността на миналото — след това поклати глава.