— Не знам… — въздъхна той. — Просто вече не знам.
Един шаран се издигна бавно, лениво към повърхността и потъна пак надолу. Ли Шай Тун гледаше вълните, които се разбягаха, после докосна сплетената си на плитки брада и я подръпна замислено.
Ами Юан, синът му? Дали Юан беше толкова уверен, колкото изглеждаше? Беше чул, че нещо между него и Фей Йен не е наред. Бяха му съобщили, че принцът, неговият син, няколко дена не е посещавал спалнята на съпругата си и то не поради умора от работата. Беше заедно с нея в двореца в Тонджиян и въпреки всичко не посещаваше спалнята й. Това не беше на добре. Щом една двойка започва толкова рано да се кара, това не е никак обещаващо за бъдещето им. Беше се страхувал от това — знаеше, че са неподходяща двойка, но бе пренебрегнал вътрешния си глас. Беше оставил нещата да вървят по течението като ездач, пуснал юздите.
Шаранът отново се надигна, този път по-бързо, сякаш за да захапе въздуха. Щом устата му се показа над водата, се чу лек плисък, след това отново потъна надолу и се сля с мрака на дълбините.
Ли Шай Тун вплете пръсти в брадата си, после кимна. Щеше да остави нещата да си вървят. Да ги наблюдава отблизо и да следи как се развиват. Но пресечната точка се приближаваше. Беше казал на Толонен друго, но не бе чак толкова сигурен, че Ли Юан греши. Може би беше време да се сложат юзди на масите — да бъдат обуздани, преди всичко да рухне и да ги смаже.
Едно проучване нямаше да навреди. А ако това момче, Ким, можеше да им помогне да намерят начин…
Тангът се извърна, после се наведе и вдигна книгата — познаваше я много добре и това му вдъхваше странна увереност. Избърса корицата — съжаляваше, че се бе отнесъл така пренебрежително с нея. Като млад беше чел тази книга дузина пъти и всеки път я разбираше все по-добре и й се наслаждаваше все повече. Нещата се променяха — след като дълго го беше отричал, сега го знаеше, ала определени неща — съществени неща — си оставаха постоянни за всички хора във всички времена. И всеки човек изживяваше живота си при редуване на промяна и статичност.
И за онези, които управляваха, не беше по-различно. Но на тях им тежеше и допълнително бреме. На тях беше поверена задачата да оформят матрицата на обществото, в което съществуваха обикновените хора. На тях беше поверена свещената задача да намират равновесие. Защото без равновесие нямаше нищо.
Нищо освен хаос.
Беше късен следобед, когато Ли Юан най-после пристигна в Бремен. Генерал Ноченци беше предоставил канцеларията си на младия принц. Точно там, на горния етаж на огромната тристаетажна крепост, той смяташе да се срещне с момчето.
Ким чакаше долу. Чакаше там от срещата с Толонен рано тази сутрин и не подозираше как междувременно съдбата му беше висяла на косъм. Но Ли Юан не го извика веднага. Вместо това се възползва от възможността отново да прочете файловете и да прегледа извадките от визуалните архиви — филми, заснети през осемте години, прекарани от Ким в Проекта за възстановяване.
Нарекоха момчето Уард не защото така му беше името — малко от момчетата, появили се от Глината, въобще имаха представа какво е фамилно име — а защото всички, излезли от Проекта, се казваха така. Нещо повече, изписваха го, както изписваха имената на хун мао — по онзи странен начин: първо малкото име и чак тогава фамилното.
Ли Юан се усмихна. Дори и този мъничък детайл беше равен на цели томове информация за разликата между културите. Защото хан винаги поставяха на първо място рода. Преди индивида.
Той спря последния кадър, после затвори комуникатора, наведе се и докосна интеркома на бюрото. Личният секретар на Ноченци веднага се появи на вратата.
— Принц Юан?
— Нека доведат момчето. Разбрах, че го придружава и служител от Проекта на име Тай Чо. Да дойде и той.
— Разбира се, ваше височество.
Той стана от бюрото и се приближи до прозореца. Когато влязоха, все още беше там, с гръб към тях.
Тай Чо се прокашля.
— Ваше височество…
Ли Юан се обърна. Бяха застанали близо до вратата, момчето — на крачка зад служителя. Тай Чо беше висок мъж — повече от пет чи; миниатюрните размери на детето от Глината караха височината му да изпъква още повече. Ли Юан ги оглежда известно време. Опитваше се да се добере до ключа към тяхната връзка, до нещо повече от онова, което беше прочел в обобщенията във файла; след това се върна на бюрото и седна. Те останаха прави.
От другата страна на бюрото нямаше столове. Забеляза как го гледаше Тай Чо. После пристъпи напред.
— Ваше височество… — започна той, но Ли Юан с жест го накара да млъкне. Беше забелязал как очите на момчето постоянно се отклоняват към големия прозорец отзад.