— Кажи ми, Ким, какво виждаш там?
Момчето беше толкова дребничко! Повече приличаше на осемгодишно дете, отколкото на петнайсетгодишен юноша.
То поклати глава, но продължи да се взира с широко отворени очи, като че ли беше уплашено.
— Е? — настоя Ли Юан. — Какво виждаш?
— Навън — тихо отговори момчето. — Виждам навън. Кулите. Покривът на Града. А там — то посочи над рамото на принца, — слънцето.
Млъкна и поклати глава, сякаш не е в състояние да обясни. Ли Юан се обърна, за да види какво сочеше, като че там виждаше някакво чудо. Но видя само познатите стражеви зидове, тъпия край на стената на Града, залязващото слънце. След това разбра. Това не беше страх, беше благоговение.
Ли Юан се обърна намръщен, после се довери на инстинкта си и подхвана направо:
— Извиках те, защото си млад, Ким, и умът ти е гъвкав. Моите хора казват, че си гений. Това е хубаво. Би ми било от полза. Но те избрах отчасти и защото ти не си част от вътрешната научна организация тук. Това означава, че имаш много по-ясен поглед върху нещата от повечето хора, незамърсен от амбиции и административна политика. Но не разбирам неохотата ти да си имаш работа с мене и да ми дадеш онова, което искам.
Той преплете пръсти и се облегна назад.
— Искам да се присъединиш към един научен екип. Екип, чиято задача е да разработи и изпита нов тип система за забавление.
Ким присви очи — беше му интересно, но и беше нащрек.
— Както и да е, това не е всичко, което искам от тебе. Искам да направиш за мене и нещо друго — нещо, което трябва да се пази в тайна от всички останали членове на екипа, дори и от маршал Толонен.
Момчето се поколеба, след това кимна.
— Добре — той заоглежда момчето. Усещаше как възпитателят не го изпуска от очи. — Нека тогава ти обясня накратко какво ще искам от тебе. Тук имам един файл с проекти, иззет от покойния директор на „Сим Фик“, предателя Бердичев. Някои разработки са доста напреднали, други не са нищо повече от хипотези. Онова, което искам от тебе, е да ги прегледаш и да прецениш дали биха могли да влязат в работа или не. Даже нещо повече. Искам да откриеш за какво биха могли да бъдат използвани.
Забеляза, че момчето се намръщи, и обясни:
— Не се доверявам на етикетите, лепнати от Бердичев на тези проекти. Онова, което той твърди, че са, и онова, което всъщност са представлявали са две съвсем различни неща.
Момчето кимна отново. След това заговори:
— Но защо точно аз? И защо да държим тези неща в тайна от маршала?
Ли Юан се усмихна. Беше точно както му бяха казали: момчето имаше пъргав ум.
— Що се отнася до маршал Толонен, за него тези неща не съществуват. Ако той знаеше за тях, веднага щеше да нареди да се унищожат, а аз не искам да стане така.
— Но без съмнение вашият баща ви подкрепя в това?
Принцът се поколеба, после погледна строго служителя и отговори:
— Баща ми не знае нищо за това. Той си мисли, че тези файлове са вече унищожени.
Тай Чо преглътна и наведе глава.
— Простете, ваше височество, но…
— Да? — гласът на Ли Юан беше студен, заповеднически.
— Както казах, простете, но… — мъжът отново преглътна. Знаеше колко много рискува с това, че въобще е заговорил. — Ами… загрижен съм за безопасността на моя подопечен.
— И аз съм също толкова загрижен, колкото сте и вие, ши Тай. Но това трябва да се направи. И нека да отговоря и на другия въпрос на Ким — според мен той е единственият, който може да го направи.
Тай Чо отново сведе глава.
— Но, ваше височество…
Ли Юан се изправи ядосано.
— Забравяте се, Тай Чо! — Пое си дъх, за да се успокои, после заговори пак — този път по-спокойно: — Както казах, аз съм твърде загрижен за безопасността на Ким. Ето защо днес, точно в този миг взех решението да запазя живота му.
Той вдигна присъдата и я подаде на Тай Чо. Наблюдаваше как озадачението му отстъпва пред объркан ужас. Лицето му остана без капчица кръв. Тай Чо сведе ниско глава и му подаде обратно листа с трепереща ръка.
— И вие сте отменили това, ваше височество?
— Не, не съм го отменил. Отложих го. Ким е жив, защото аз искам той да живее. Баща ми го постави под моя отговорност. Но аз съм справедлив човек. Ако Ким направи онова, което желая — ако ми даде исканите от мене отговори — то аз ще скъсам този документ. Разбра ли, Тай Чо?
Тай Чо продължаваше да стои със сведена глава.
— Разбрах, ваше височество.
Когато влезе, Фей Йен спеше. Той застана над нея в сумрака, вгледа се в чертите й, след това се извърна и забеляза дрехите й за езда, разхвърляни на пода до леглото. Съблече се и се плъзна в леглото до нея. Тялото й беше топло и голо под хладните чаршафи. Притисна се към нея и отпусна ръка върху извивката на бедрото й.