Облегна се назад, сключи длани и се втренчи в момчето. После се разсмя и разтърси глава.
— Не…
Когато първоначалният шок затихваше, започваше да чувства раздразнение; ядосваше се заради положението, в което го бяха поставили. Сега щеше да се наложи да върне парите, които му бяха дадени, за да посочи кандидатури за свободните места. И не само това — вместо истински учени му бяха натресли някакъв бездарник и някакво хлапе! С какво го беше заслужил?! Кого беше разгневил?!
Втренчи се в бюрото и подсмръкна силно.
— Значи ти си учен, а, Уард? Така ли?
Момчето не отговори. Той вдигна глава — в очите му пламтеше ярост.
— Виж сега какво ще ти кажа. Не знам какви игрички си играят онези горе, но не вярвам нито на думица от онази папка, разбра ли ме?! И нямам намерение да те допускам да припарваш до нищо, което е важно! Щом трябва да те бавя — добре, ще те бавя, но проклет да съм, ако те оставя да ми се бъркаш в работата!
Млъкна. На вратата зад момчето беше застанал някой.
— Викали сте ме, ши Шпац?
— Влизай, Хамънд. Запознай се с новия колега, Ким Уард.
Забеляза погледа, който Хамънд хвърли на момчето.
— Искаш да кажеш… ти си Уард?! — Хамънд не можеше да скрие изненадата си. — Е, тогава боговете да ни пазят! — разсмя се и протегна ръка. — Аз съм Джоел Хамънд, главен техник на Проекта.
Щом Шпац забеляза как момчето се втренчи в ръката на Хамънд, преди плахо да му протегне своята, как внимателно наблюдава докосването на дланите им, сякаш това беше нещо съвсем ново за него, той разбра. Момчето никога досега не беше живяло сред обществото. Никой не го бе учил на обноски. Това накара Шпац да се замисли. Да види в нова светлина написаното в папката. Или по-скоро онова, което не го пишеше там. Ала все пак не можеше да повярва. Ами че това момче изглеждаше най-много на девет години! Не би могъл да направи толкова много за толкова кратко време!
— Искам да се грижиш за това момче, Хамънд. Докато пристигне неговият… пазач.
— Пазач ли? — Хамънд отново погледна Ким и присви очи.
— Тай Чо — обади се Ким, преди Шпац да успее да обясни. — Той ми беше възпитател в Проекта за възстановяване. Той ми е като баща!
Богове, помисли си Шпац, по-убеден от всякога, че някой от горните нива си прави гавра с него, че иска да го провали. Хлапето и неговият „баща“ — точно това им трябваше! Отново се наведе напред — тонът му изведнъж стана по-хладен, по-делови:
— Виж, Хамънд. Настани го. Покажи му кое къде е. После се върни. До един час. Искам да те инструктирам по-пълно, разбра ли?
Хамънд пак погледна момчето. На устните му трепна усмивка. Върна погледа си върху Шпац и наведе глава.
— Разбира се, директоре. Както кажете.
— Е, Юан, мога ли вече да я сваля?
Той я обърна с лице към себе си, после развърза копринената превръзка на очите й и я пусна на земята. Тя го погледна с широко отворени очи, неуверено, след това се засмя тихичко, нервно.
— Виж там — той посочи зад нея и цъфна в усмивка.
Тя се обърна и заоглежда конюшните. Конярите се размотаваха лениво, забравили за миг работата си — наблюдаваха младия принц и булката му, всичките ухилени до уши. Наясно бяха какво й е приготвил Ли Юан.
Тя се намръщи — не знаеше какво да търси. После отново се обърна към него.
— Давай — подкани я той. — Там долу, в крайната ясла. Тя продължаваше да се колебае, сякаш се боеше. Това го накара да се разсмее.
— Подарък, глупачето ми! — снижи леко глас. — Моят начин да ти се извиня.
— Там долу ли?
— Да. Ела, ще ти покажа…
Хвана я подръка и я поведе към яслата.
— Виж! — гледаше я.
Тя погледна. Там, в полумрака на яслата, стоеше конят, който й беше купил. Бавно пристъпи крачка напред, втора… конят извърна дългата си бяла муцуна и я погледна. Огромните тъмни очи сякаш я галеха. Изпръхтя тихичко, след това сведе глава, като че ли й се кланяше.
Видя я как потръпна едва забележимо и замря, щом тя се приближи до коня и започна да го гали по главата, по хълбока. Известно време само го галеше. После се обърна към съпруга си — очите й бяха пълни със сълзи.
— Прекрасен е, Юан. Наистина е прекрасен! — отново погледна към коня и потръпна. Ръката й беше отпусната върху гривата му. След това леко склони глава. — Не трябваше, любов моя. Нали си имам кон!
Юан преглътна трогнат.
— Знам, но исках да е твой. Още щом го видях, разбрах, че страшно ще ти хареса! — той навлезе в полумрака, застана до нея и нежно опря длан о хълбока на коня.
Тя вдигна очи към него — усмихваше се през сълзи.
— Има ли си име?
— Има си. Но ако искаш, можеш да го прекръстиш. Тя отново погледна към арабския жребец.