— Не. Погледни го, Юан. Той си е той, не мислиш ли? Танг сред конете!
Юан се усмихна.
— Такъв е, любов моя. Император. А името му е Тай Хуо.
Тя остана загледана в жребеца, после извърна глава и отново срещна погледа на Ли Юан.
— Велик Огън… Да, това име напълно му отива! — погледът й се плъзна по лицето на Ли Юан — явно подаръкът я изпълваше с благоговение. След това тя неочаквано падна на колене и се поклони толкова ниско, че челото й докосна коленете.
— Съпругът ми ме удостоява с чест, която не заслужавам…
Той веднага я изправи на крака.
— Не, Фей Йен. Съпругът ти те обича. Аз, Юан, те обичам. Останалото… — той сви рамене. — Е, сбърках. Не бях прав да…
— Не — тя поклати глава, след това вдигна очи. — Аз се държах неподобаващо. Сега го разбирам. Не е моя работа да се разпореждам с твоето домакинство. Не и без твоето разрешение…
— Тогава имаш разрешението ми.
Думите му я изненадаха.
— Разрешаваш ми?! Да управлявам домакинството ти?
Той се усмихна.
— Разбира се. Много съпруги го правят, нали така? Защо и моята да не го прави? В края на краищата имам умна съпруга!
Усмивката й бавно се разшири, след което съвсем внезапно тя се хвърли на врата му, събори го на земята и го покри с целувки.
— Фей Йен!
От близките ясли се чу смях, после — шумолене на слама — конярите бързаха да се отдалечат.
Той се надигна и я погледна смаяно, след това се разсмя, притегли я към себе си и я целуна. От близките ясли се разнесоха ръкопляскания и тихи окуражителни подсвирквания. Той се наведе напред и прошепна в ухото й:
— Нека довършим това при закрити врати, бива ли?
В отговор тя го притегли върху себе си.
— Ти си принц, любов моя — прошепна тихо. Дъхът й опари ухото му. — Ти заповядваш.
Джоел Хамънд беше застанал на вратата и наблюдаваше как момчето разопакова багажа си. Още не бяха разменили и дума, но той вече осъзнаваше, че това момче е по-различно от всички хора, които някога бе срещал. Не беше само бързината, а имаше и нещо неопределимо: нещо, което онзи глупак Шпац не беше доловил. Сякаш в момчето бликаше някаква мощна, ала прикрита жизненост. Хамънд се усмихна и кимна. Да, това момче приличаше на малка компактна батерия, изпълнена с енергията на познанието; светлина, закрита с воал, която чакаше своя миг, за да заблести ярко и да освети света.
Ким се обърна и го погледна — сякаш изведнъж бе усетил погледа му.
— С какво се занимавахте, преди да дойдете тук, ши Хамънд?
— Аз ли? — Хамънд се отмести от вратата и вдигна картата, която Ким беше оставил на масата. — Работех над различни неща, но причината, поради която съм тук, е, че прекарах пет години в „Сим Фик“, където участвах в създаването на изкуствен разум.
Очите на Ким леко се разшириха.
— Но това не е ли незаконно? Не престъпва ли Едикта?
Хамънд се разсмя.
— Ами и според мене е така… Но имах късмет. Тангът умее да прощава. Или поне в моя случай беше милостив. Опростиха ме. И ето ме тук.
Той отново погледна картата.
— Това е звездната карта Тун Хуан, нали? Виждал съм я преди години. В колежа. Интересуваш ли се от астрономия?
Момчето се поколеба.
— Интересувах се преди… — после се обърна към Хамънд. Тъмните му очи гледаха предизвикателно. — Шпац каза, че ще ме държи настрани от Проекта. Би ли могъл?
Хамънд се сепна.
— Аз…
Момчето се извърна; плавността на внезапното му движение изненада Хамънд — така не приличаше на нищо, което беше виждал дотук. Вълна от страх пропълзя надолу по гръбнака му. За миг остана там със зяпнала от смайване уста, а след това изведнъж откритието се стовари отгоре му като гръм. Той потръпна. Думите едва излизаха от гърлото му — почти шепнеше:
— Ти си роден в Глината, нали?
Ким извади няколко книги от сака си и ги сложи върху купчината на бюрото, после отново вдигна очи.
— Да, живях там до шестгодишна възраст.
Хамънд отново потръпна — това го караше да вижда момчето в съвсем нова светлина.
— Съжалявам. Сигурно е било ужасно.
Ким сви рамене.
— Не знам. Не си спомням. Но сега съм тук. Тук е моят дом.
Хамънд огледа голите бели стени на стаята, след което кимна.
— Да. Предполагам, че да — той остави картата и взе една от книгите. Беше „Чиу Чан Суан Шу“ от Лю Хуй — „Девет глави върху математическото изкуство“ — знаменитият трактат от III век, от който започваше цялата наука на хан. Той се усмихна и го отвори. Нова изненада — книгата беше на оригинален мандарин. Запрелиства страниците и забеляза, че по полетата имаше бележки — мънички, изящно изрисувани йероглифи в черно, червено и зелено.