„Е — помисли си Де Вор и отново спря кадъра. — Може би можем да използваме тези напрежения, да ги пренасочим и да ги контролираме. Но още не. Още не му е дошло времето.“
Временно бяха прекъснали съвещанието, докато се овладее пожарът, но когато Фишер се върна, Пин Тяо си бяха тръгнали. Въпреки това обаче последните четирийсет секунди от записа бяха очарователна малка ода на всичко останало.
Ван Со-леян седеше в далечния ъгъл на стаята и въртеше в ръце подаръка, който му бяха връчили Пин Тяо. Беше мъничката нефритова скулптура на Куан Ин, която Де Вор беше дал на Гезел само преди седмица.
— Невероятно — обади се Ван. — Откъде, според тебе, са я задигнали?
Хун Миен-ло, застанал на няколко крачки от него, вдигна поглед.
— Извинете, чие хсия!
— Това — той вдигна малката статуйка така, че съвсем ясно се виждаше в обектива. — Бих казал, че е автентична. От династията Тан. Откъде, да ги вземат дяволите, са я докопали, според тебе?
Хун Миен-ло сви рамене, после се приближи до танга и сниши глас:
— Да се върнем към обратното, чие хсия — откъде знаете, че ще изпълнят онова, което искате от тях?
Ван Со-леян продължаваше да оглежда статуйката, след това погледна канцлера си и се усмихна.
— Защото искам от тях да правят само онова, което е в техен собствен интерес — той кимна и погледна право в обектива. — Е, капитан Фишер, угасихте ли го?
Филмът свършваше тук — с поклона на Фишер, — но това беше достатъчно. Де Вор имаше за какво да мисли — и то много. И какво да използва — то също беше много.
И това не беше всичко. Предишният ден беше пълен с изненади. Беше пристигнал запечатан пакет от Марс: копие на файловете, които Кар бе взел от личния секретар на Бердичев.
Де Вор се усмихна. Същия следобед беше разказал на висшите си офицери онази история — приказката за Цао и тангутите. Тангутите били врагове на хан от север и Цао, командир на хан, помилвал един осъден с уговорката, че ще глътне топка восък, ще се облече като монах и ще отиде в царството на тангутите. Онзи се подчинил и бил хванат от тангутите и хвърлен в тъмница. При разпита им разказал за восъчната топка и когато най-накрая я изсрал, те я разрязали и намерили вътре писмо. Писмото било от Цао до главния им стратег. Тангутският крал се разгневил и заповядал да екзекутират и фалшивия монах, и собствения си главен стратег. Така Цао се отървал от най-способния човек в лагера на врага само с цената на един осъден на смърт.
Същото беше и с момчето. То щеше да стане средството, чрез което Седмината щяха да бъдат унищожени. Не както си го беше представял Бердичев отвън, а отвътре. Седмината щяха да предизвикат собственото си унищожение. Защото момчето им носеше не восъчна топка, а идея. Една-единствена идея, способна да преобрази всичко.
Де Вор се облегна назад. Да, а Ли Юан щеше да се бори да запази момчето, защото искрено вярваше, че може да го контролира. Но Ли Юан нямаше ни най-малка представа какво е това момче. Дори и самото момче все още не го разбираше. Но той го беше забелязал веднага — още когато Бердичев му бе показал файла „Аристотел“ за първи път. Файлът беше забележително постижение и все пак не беше нищо в сравнение с онова, на което е способно момчето. Потенциалът му беше смайващ. Със същия успех Ли Юан би могъл да се опита да обуздае самата Промяна, пробваше ли да принуди таланта на момчето да се подчини на нуждите на Държавата.
Ли Шай Тун беше прав, когато беше подписал смъртната присъда на момчето. Вътрешният инстинкт на стареца никога досега не го бе подвеждал. Де Вор имаше късмет, че Войната беше подкопала увереността му. Едновремешният Ли Шай Тун би действал без колебание. Но старият танг на практика всъщност беше мъртъв — убит заедно със сина си, Хан Чин, преди осем години.
Де Вор кимна и прогони тези мисли от ума си — трябваше да се заеме и с последната си задача. Докладът беше кратък — не повече от единствено кодирано съобщение — и все пак важен. Тъкмо него чакаше.
Извади малкото омачкано листче от горния си джоб и го разгъна. Беше предавано от ръка на ръка по верига от доверени хора, докато стигне до него, но беше разбираемо само за неговите очи. „Тигърът е неспокоен“ — гласеше то. Усмихна се. „Тигър“ беше кодовото име на Ханс Еберт. Почеркът беше на неговия човек, Одън.
Бе вербувал Одън отдавна — години преди да го назначат за сержант под началството на Еберт — но Хамърфест се оказа възможност, изпратена му от небесата. Одън беше спасил живота на Еберт през онзи ден преди осем години и Еберт никога не забрави това. Ханс Еберт беше себичен млад мъж, но по странен начин лоялен към онези, които го обкръжаваха. Или поне към онези, които заслужаваха лоялността му, а Одън беше от тях. Но не вярваше да използва едновременно всичките си козове. В това отношение всичко беше като в уей чи: майсторът избираше играта на изчакването, на предварителното планиране. Така играеше и той с Одън.