Лю Чан се дръпна назад, след това пак се наведе и залепи устата на спящото момиче с лейкопласта. Тя се събуди и започна да се бори. Вдигна ръце към лицето си и се опита да го отлепи. После забеляза Чен и пистолета и замря неподвижно, широко отворила очи от страх.
— А сега другата.
Забеляза лекото колебание на Лю Чан и го побутна с пистолета.
— Действай!
Сводникът взе и другия лейкопласт и залепи устата и на другото момиче. Тя също се събуди и след кратка съпротива притихна.
„Добре — помисли си Чен. — А сега да се залавяме за работа.“
— Чудиш се какво искам от тебе, нали така, Лю Чан?
Лю Чан закима.
— Да, ами то е много просто. Преди месец-два едно от твоите момичета е било убито тук. Сигурен съм, че си го спомняш. Когато е станало това, тук е имало млад офицер. Той мисли, че я е убил. Но ти по-добре знаеш, нали, Лю Чан? Знаеш какво е станало всъщност.
Лю Чан сведе поглед, после го отмести встрани; всичко само и само да не срещне погледа на Чен. Заклати отрицателно глава, но Чен го блъсна с дулото и му разкърви слепоочието.
— Това тук, дето го държа, не е играчка, Лю Чан. Ако се опиташ да ме излъжеш, ще се убедиш. Знам, че ти си изиграл лейтенант Хаавикко. Дори знам и как. Но искам да узная точните детайли. И кой е дал заповедта.
Лю Чан сведе поглед с нещастен вид. Сърцето му биеше лудо, целият се беше изпотил. Поколеба се още миг, след това отново вдигна глава и погледна Чен в очите.
— Добре, Лю Чан, говори. Разкажи ми какво стана.
Сводникът преглътна, след което му дойде глас:
— И като ти разкажа, какво после?
— Ще те оставя жив. Но само ако ми разкажеш всичко.
Лю Чан потрепери.
— Добре.
Но от начина, по който погледна момичетата, Чен разбра какво си мислеше. Ако той оживее, момичетата трябваше да умрат. Защото бяха чули. И защото Лю Чан не можеше да рискува те да разкажат каквото и да било на когото и да било. В случай че някой има да си отмъщава.
Но нямаше значение, помисли си Чен, щом сводникът започна да разказва. „Ти вече и без това си мъртъв, Лю Чан. Заради онова, което си направил. И заради онова, което ще направиш, ако те оставя да живееш.“
Домът на Херик се намираше на четирийсет ли източно от дома на Лю Чан — малко, претъпкано място на самото дъно на Града, под Мрежата.
Не беше изминал и час, откакто Чен бе излязъл от публичния дом; съвсем недостатъчно време, за да открие някой трупа на Лю Чан или пък момичетата да успеят да се развържат. Въпреки това той вървеше с бърза крачка по коридорите — опърпани, зле осветени сокаци, които дори и в този ранен час бяха оживени. Знаеше, че с всяка минута нараства шансът вече да са предупредили Херик.
Бяха изминали две години от последния път, когато беше слизал под Мрежата, но първоначалният дискомфорт бързо отшумя и старите му навици надделяха. Походката му, осанката му се промениха. Той отново беше куай, доверяваше се на инстинктите си като куай; всички мъже сякаш усещаха това и се отдръпваха, когато минаваше.
Това тук беше лабиринт — планът, по който бяха построени горните нива, отдавна беше унищожен. Самоделни бариери преграждаха коридорите и маркираха териториите на съперничещите си банди; вратите на аварийните изходи бяха извадени навсякъде, а през едновремешната жилищна площ бяха прокарани нови коридори. За друг всичко това би изглеждало пълна бъркотия, но Чен беше роден тук. И знаеше, че всичко беше въпрос на това, да следваш дадена посока в главата си като стрелката на компаса.
Въпреки това чувстваше отвращение. Самият мирис на това място — един и същ навсякъде под Мрежата — отново го връщаше към кошмара, който представляваше животът тук. Докато вървеше, се оглеждаше, ужасен от омерзението и грозотата на всичко, което го обкръжаваше. Чудеше се как ли го е понасял.
На следващото кръстовище се прилепи о стената отляво и надникна зад ъгъла в левия коридор. Беше точно така, както беше казал Лю Чан. Там, малко по-нататък, на стената в зелено беше нарисуван дракон. Но не какъв да е дракон: този дракон имаше човешко лице. Мършаво, изпито лице на хун мао с яркосини очи, с уста с тънки устни, свити почти презрително.
Ако Лю Чан беше прав, сега Херик беше там и работеше. Като мнозина под Мрежата и той беше нощна птица и будуваше в часовете, които в големия Град там горе бяха смятани за неподходящи за общуване. Тук нямаше полицейски час, нямаше периоди на мрак. Тук винаги цареше сумрак — коридорите бяха осветени или не в зависимост от това, дали местните бандитски босове бяха сключили сделки с онези Горе, които контролираха такива неща като осветление, канализация и вода.