Подобни мисли го изнервяха. Той работеше за Седмината — а тъкмо те, неговите господари, бяха позволили съществуването на това място. Поради случайността, че се беше родил тук, те го бяха направили онова, което беше — куай, наемен нож, убиец. Те имаха богатството и властта да променят това място и да го направят годно за обитаване за онези, които искаха да живеят тук — и все пак не правеха нищо. Защо? Той дълбоко си пое въздух — знаеше отговора. Защото без всичко това на дъното не можеше да съществува и останалото. Това тук трябваше да го има — тази яма на беззаконието — под всичко онова горе. За да бъдат държани онези Горе нащрек. За да бъдат обуздавани ексцесиите им. Или поне така твърдяха.
Отхвърли тези мисли. Това, което правеше сега, не го правеше заради Седмината. Правеше го заради Аксел. И заради самия себе си — Кар беше прав. Ако Еберт бе платил, за да лепнат убийството на Аксел, то имаше големи шансове той да стои зад смъртта на момичето.
— Има си начини — беше казал Кар, — да накараш човек да мисли, че е направил нещо, което не е направил: начини за насаждане на фалшиви спомени.
Имаше и места, където можеш да си купиш такава техника. Като магазина на Херик.
Чен се усмихна. Сега беше почти сигурен, че Кар е прав. И Лю Чан го беше потвърдил, но трябваше да се увери. Трябваше да се сдобие с доказателство, с което да убеди Аксел, че не е виновен за убийството на момичето.
Бързо и безшумно заобиколи ъгъла, спусна се по коридора и спря пред вратата до дракона. Една камера горе моментално се завъртя и се насочи към него.
Последва леко жужене, а после от високоговорителя до камерата се чу глас — кънтящ и изкривен:
— Какво искаш?
Чен погледна нагоре и направи с ръце знака, на който го беше научил Лю Чан. Това беше решителният момент, знаеше. Ако Лю Чан го беше излъгал или го бе научил на сигнал, който щеше да предупреди Херик…
Последва пауза.
— Кой те изпраща?
— Сводникът — отговори Чен. — Лю Чан.
Херик въртеше бизнес предимно с тези от Горе. Незаконни сделки. Имплантите на Херик можеха да се използват по хиляди начини, но повечето ги използваха по начина, по който ги бяха използвали и при Хаавикко — да направят някого уязвим, като го накарат да повярва, че е сторил нещо нередно. Това беше идеалният начин да приклещиш някого. Идеалното оръжие за изнудване. Чен наведе глава, за да прикрие избухналия вътре в него гняв. Чудеше се колко ли невинни хора са умрели или са загубили всичко, което имат, заради магиите на Херик.
— Как се казваш?
— Тон Чу — отговори Чен. Това бе псевдонима, който беше използвал, когато работеше в плантацията; знаеше, че ако проверят, ще намерят досие с такова име и изображение, което съвпадаше с неговото. Очевидно точно това и направиха — защото последва дълга пауза, преди вратата да се отвори със съскане.
В коридора зад вратата го чакаше дребен мъж. Хан.
— Влезте, ши Тон. Извинете ни, но трябва много да внимаваме с кого си имаме работа тук. Казвам се Лин Хен, помощник на ши Херик — той се усмихна и се поклони леко. — Простете, но съм длъжен да ви помоля да оставите всички оръжия тук, във външния офис.
— Разбира се — Чен извади пистолета от вътрешния джоб на сакото си и му го подаде. — Ще ме претърсите ли?
Лин Хен се поколеба, после поклати глава.
— Не, ши Тон. Задръжте ги засега. Просто исках да бъда сигурен, че разбирате какви са правилата тук. Виждам, че Лю Чан ви е информирал напълно. Ние не работим на кредит. Плаща се веднага, но и получавате стоката си бързо. Гарантираме имплант — специална изработка според вашите спецификации — в срок от три дена.
— Три дена? — обади се Чен. — Надявах се…
Лин леко сведе глава.
— Е… Елате. Нека за това да поговорим вътре. Сигурен съм, че ще достигнем до някакво споразумение; нали, ши Тон?
Чен му върна поклона и го последва по коридора към друга врата. Стражът се дръпна и ги пусна да минат. Щом се приближиха, вратата се отвори със свистене.
Всичко беше много изтънчено. Херик беше положил големи усилия да подсигури безопасността си. Но това и трябваше да се очаква тук долу. В този свят режеха гърла. Сигурно за да стигне дотук, беше сключвал сделки с многобройни дребни босове и все пак нямаше гаранции срещу алчността на Триадите. Под Мрежата параноята си беше нещо необходимо.
Пристъпиха в хладния полумрак на вътрешната светая светих. Тук единственият звук беше лекото жужене на въздушните филтри над главите им. След вонята на коридорите беше хубаво да диша чист, хладен въздух. Чен дълбоко си пое дъх и огледа редовете монитори, които изпълваха всички стени на огромната шестоъгълна зала. Въпреки всичко гледката го впечатляваше. Екраните сияеха в пастелни цветове и по тях играеха хиляди разнообразни образи. Загледа се в най-близките. Опита се да долови някакъв смисъл в сложната верига от символи, после сви рамене: това беше някакъв чужд, непознат език и все пак той имаше чувството, че всичките тези форми — спирали, разклонени дървета, гроздове, неправилни пирамиди — бяха свързани по някакъв начин със сложната химия на тялото.