Погледна към централното бюро. Висок, кльощав човек се беше прегърбил над един от контролните панели и не помръдваше. Вниманието му беше изцяло погълнато. Огромен тюрбан караше главата му да изглежда гротескно голяма.
Лин се обърна към него с приглушен глас:
— Изчакайте само момент, ши Тон. Господарят ми тъкмо довършва нещо. Моля, седнете, той ей сега ще дойде.
Чен се усмихна, но не помръдна. Наблюдаваше как Лин се приближи към фигурата до контролния панел. Ако Кар беше прав, Херик пазеше копия от всичките си произведения — за всеки случай. Но къде? И къде ли се помещаваше охраната?
За миг наведе замислено глава. Възможностите бяха твърде много и това не му харесваше, но вече се беше хванал. Трябваше да бъде дързък.
Отново вдигна глава и видя, че Херик е махнал тюрбана и го гледа. На светлината на екраните лицето му изглеждаше много по-мършаво и костеливо, отколкото на драконовия портрет на външната стена.
— Ши Тон… — Херик се приближи. Гласът му беше силен, плътен и прокрадващ се. Такова беше и ръкостискането му. Чен погледна ръката, която толкова здраво стискаше неговата. Издължена, умна ръка, като уголемена версия на ръката на мъртвия му другар, Джиян. Вдигна очи, срещна погледа на Херик и се усмихна на спомена.
— Какво има? — попита Херик. В ястребовия му поглед просветна забавление.
— Ръката ви — отговори Чен. — Напомня ми за ръката на един приятел.
Херик едва-едва сви рамене.
— Разбирам — той се извърна и погледна през рамо към голямото гнездо от екрани и апарати. Е… значи вие имате някаква работа за мене. Знаете ли цената?
— Да… Преди няколко месеца при вас е идвал един мой приятел. Ставало е въпрос за нещо съвсем просто, както разбрах. И аз искам нещо подобно.
Херик отново го погледна, после сведе очи.
— Просто? — той се разсмя. — Аз не правя прости неща, ши Тон. Точно затова вземам толкова много пари. Онова, което правя, е форма на изкуството. Нали разбирате, не са много тези, които го умеят. Липсват им талант и технически способности. Тъкмо затова хората идват при мене. Хора като вас, ши Тон — той вдигна очи и срещна погледа на Чен. Неговият беше студен и твърд. — Така че не ме обиждайте, приятелю.
— Простете — побърза да се извини Чен и сведе глава. — Не исках да омаловажавам труда ви… просто така бях чувал.
— Чувал какво? — Херик отново се взираше някъде встрани, сякаш отегчен.
— Че сте способен на чудеса.
Херик се усмихна.
— Така си е, ши Тон. Но дори и вашите „прости неща“ не са по силите на повечето хора — той подсмръкна, после кимна. — Добре тогава, обяснете ми какво точно съм правил за този ваш приятел и аз ще ви кажа дали ще ви направя „нещо подобно“…
Чен се усмихна наум. Да, сега знаеше как да се справи с Херик. Беше напипал слабото му място. Херик беше суетен, прекалено се гордееше със способностите си. Е, това можеше да му влезе в работа. Би могъл да се заиграе с това и да го накара да говори.
— Както аз го разбрах, моят приятел имаше неприятности с един войник. Млад лейтенант. Причинявал големи неприятности на приятеля ми и затова, за да го накара да млъкне, ви поръчал да изготвите имплант, който да го убеди, че е убил младо момиче хун мао.
Херик кимаше.
— Да, разбира се… Спомням си го. В някакъв бардак, нали? Е, сега разбрах връзката с Лю Чан. Той ви е запознал, нали?
Чен усети как замира неподвижно. Значи онзи път Лю Чан не е идвал тук. Той просто е насочил някого. Защо тогава не го беше казал?
— Значи капитан Одън ви е добър приятел, ши Тон? — Херик отново го погледна.
Одън…? Чен се поколеба, после кимна.
— Знаем се от десет години.
Усмивката на Херик се сви и по лицето му се изписа недоверие.
— Колко странно. Мислех си, че хан никак не му допадат. И все пак…
— Мислите ли, че бих могъл да видя предишния имплант? Той ми разказа, обаче… е, ще ми се да видя дали наистина е точно такова нещо, каквото искам.
Херик се почеса по бузата.
— Много необичайна молба, ши Тон. Обичам да бъда дискретен относно клиентите си, разбирате ли ме? Би било много неприятно за капитан Одън, ако разбере, че съм ви показал импланта, който съм разработил за него.