Чен рязко натисна острието и разряза плътта под брадичката на Херик. Херик изкрещя и се замята, но Чен затегна хватката си.
— По-добре прави каквото ти казвам, ши Херик, и ме изведи оттук. Иначе си мъртъв. А си казал още някоя лайняна думичка и ще ти имплантирам този нож от другата страна на гърлото.
Очите на Херик обикаляха стаята. След това отново се насочиха към Чен.
— Добре. Но трябва да ми позволите да инструктирам хората си.
Чен се разсмя.
— Кажи им само да отворят вратите и да ми се махнат от пътя! — той погледна нагоре към една от камерите на охраната и повиши глас: — Чухте ли ме, ши Лин? Ако искате пак да видите шефа си жив, правете каквото ви казвам! Само да сте се опитали да ми погодите някой номер, край с него — а вие къде ще отидете тогава? Ще станете охрана на някой бандитски бос и след най-много година ще сте труп!
Изчака, като оглеждаше стените — дали нямаше да забележи някакви технологични хитрости. После се чу свистене и вратата в дъното на стаята се отвори.
Притисна по-здраво ножа о гърлото на Херик.
— Кажи им, че искам да изляза, откъдето съм влязъл, ши Херик. Бързо, иначе умираш!
Херик преглътна, след това леко помръдна с глава.
— Правете каквото ви казва.
Бавно излязоха в коридора. Чен се оглеждаше, готов всеки миг да забие ножа в гърлото на Херик.
— За кого работиш?
Чен се изсмя.
— Защо трябва непременно да работя за някого?
— Тогава не разбирам…
„Не — помисли си Чен. — Не би и могъл да разбереш.“ Стигнаха до втората врата. Тя се отвори. Зад нея бяха застанали четирима телохранители с оголени ножове.
— По-нататък няма да отидеш! — показа се иззад тях Лин.
Чен го погледна в очите и още по-здраво стисна гърлото на Херик.
— Не ме ли чу, Лин? Искаш господарят ти да умре, така ли?
Лин се усмихна.
— Няма да го убиеш, Тон. Защото без него няма как да излезеш оттук.
Чен отвърна на усмивката на Лин с усмивка. После дръпна Херик към себе си. Ръката, която държеше ножа, се стегна.
— Това е за моя приятел Аксел. И за всички онези, чийто живот си съсипал.
Чу вика и вдигна поглед. Видя лицето на Лин, останало без капчица кръв, след това остави тялото да се строполи на земята.
— А сега… — той приклекна и вдигна ножа пред себе си. — Елате насам, ши Лин. Да видим на какво сте способен срещу един куай.
Глава 10
Острови
Джелка се наведе над борда и се облегна на парапета. Наблюдаваше как вълните се издигат и спускат, а лодката — старо, дълго трийсет стъпки корито — ги пори и се клатушка под краката й, вятърът дърпа косата й и я кара да се задъхва, солените пръски я шибат в лицето.
Водата беше вихър от стъкленозелено, набраздено с бели нишки от пяна. Тя пусна ръката си в мразовитата вода, после я вдигна към устните си. Плътта й беше странно студена и твърда, устните й не усещаха почти нищо. Засмука пръсти — соленият вкус в устата й беше силен, съживителен. Див, древен вкус.
Извърна се и погледна към континента. Високи стълбове от пепелявосива скала стърчаха над водата като костите на потънали гиганти. Зад тях се простираше Градът — високите му, гладки, подобни на канари стени бяха ослепително бели на утринната светлина — бяла лента, протегнала се от север на юг. Отново се обърна — внезапно беше усетила как силно се люлее лодката, как скърцат и стенат дъските, пронизителният вой на вятъра, който се мъчеше да надвие шума на мотора — приглушено постоянно боботене, отекващо в костите й — и неспирното плискане на водата край борда.
Вдигна поглед. Откритото небе беше огромно. Грамадни облачни юмруци плуваха над главата й. Белотата им беше набраздена от слънчеви лъчи и сенки, а морето се простираше пред нея и сякаш беше безкрайно. Неспокойната му повърхност блещукаше.
Морски птици ги следваха, кръжаха над лодката и кряскаха като измъчени души. Разсмя се — за първи път от седмици — присви очи и се загледа в блестящата под слънцето вода — опитваше се да съзре острова.
Отначало не виждаше нищо. Морето пред нея изглеждаше относително гладко. И после го видя — мъничко, смътно зелено-сиво петънце, което се сливаше със заобикалящото го море, сякаш то го заливаше. После бавно започна да расте и да се издига над водата, за да я пресрещне. С всеки миг ставаше все по-голям, базалтовите му канари се надигаха над вълните, които връхлитаха и се разбиваха в основата им.
Джелка погледна баща си. Седеше там, без да помръдне, вкопчил ръце една в друга, напрегнал шия; и все пак погледът му беше зареян, почти мечтателен. Гледаше към острова, но очите му като че ли бяха обърнати навътре. Джелка се взираше в него, след това отмести поглед — знаеше, че си мисли за майка й.