Лодката забави ход и се насочи към кея. Тя се загледа в земята отвъд пристанището. Покрай кея бяха пръснати стари каменни къщи — ниски, сивкави постройки с червеникави керемидени покриви. В далечната страна на кея в скалите свършваше бял полумесец от дъсчици. Вдигна очи над брега и над странните форми на къщите към хълмовете отвъд. Боровете покриваха стръмните склонове, а тук-там сред тях се показваха желязно-сивите грамади на скали. Потрепери. Всичко тук беше толкова сурово, толкова първобитно. Дори не си беше представяла нещо подобно.
Почувства как нещо се пробужда вътре в нея. Вдигна глава и вдъхна — силният мирис на бор се смесваше с миризмата на море, кожа и моторно масло и този характерен аромат изпълваше всичките й сетива. Ароматът на острова.
Баща й й помогна да се изкачи на каменния кей. Тя се обърна и отново погледна към континента. Обвиваше го лека мъгла, стените от лед се виждаха, но оттук изглеждаха някак си не чак толкова внушителни. Беше все едно друг свят.
Морските птици крещяха и крясъците им отекваха меланхолично над водата. Погледна нагоре, проследи с очи кръжащите им силуети, после пак сведе поглед точно когато една вълна се разби яростно в брега.
— Е… — обади се тихо баща й. — Пристигнахме. Какво ще кажеш?
Тя потрепери. Сякаш се прибираше у дома.
Погледна към къщите — очите й се местеха от една на друга и търсеха някакви признаци на живот.
— Коя е?
Баща й се засмя.
— О, не, никоя от тези — обърна се, даде някакви заповеди на мъжете в лодката, след това отново се обърна към нея: — Ела, ще те заведа.
Там, където плочите на кея свършваха, завиха наляво по стар черен път. Той водеше през дърветата навътре, далече от къщите и брега.
Пътят извеждаше към широк перваз от гладък сив камък. Там дърветата отстъпваха и откриваха изглед към водата.
— Внимавай — предупреди я той и стисна по-силно ръката й, щом се приближиха до ръба. — Можеш да се подхлъзнеш.
Отдолу се простираше малко заливче. Гъста борова гора го ограждаше от три страни. Но на едно място горската покривка беше разкъсана. Право пред нея над водата стърчеше голям каменен блок, а на върха му — тя така се сливаше по цвят и структура с камъка, че в първия миг Джелка не я забеляза — беше къщата.
Беше невероятно. Огромни, солидни каменни стени се издигаха направо от скалата и свършваха със стройни кули и назъбени бойници. Стръмен покрив — сив, с петна от лишеи — покриваше почти цялата къща. Само в далечния й край, там, където морето я обкръжаваше от три страни, стръмният му наклон се прекъсваше. Два етажа над къщата се издигаше кула и завършваше с шпил, който сияеше с тъмен блясък на слънцето.
Тя гледаше всичко това със зяпнала уста. После отново погледна към баща си.
— Мислех си, че е къща…
Той се засмя.
— Но това е къща. Къщата на прадядо ми. И на неговия прадядо. Нашето семейство я е притежавало девет поколения.
Тя присви очи — не разбираше.
— Значи е наша, така ли?
— Била е наша. Предполагам, че и все още е. Но Ли Шай Тун определя дали можем да я използваме или не.
— Не е честно!
Той я погледна изненадано, след това заговори:
— Не. Така трябва да бъде. Селяните трябва да обработват земята. Те трябва да живеят навън. А Седмината — те носят тежко бреме, имат нужда от именията си. Но за всички онези, които искат да живеят навън, земята не стига. Ако тази къща беше само наша, а другите нямат такива къщи, щеше да се надигне голямо брожение, разбираш ли?
— Да, но щом е наша, то…
Той твърдо поклати глава.
— Не. Светът вече е твърде малък за подобни луксове. Това е малка цена, която плащаме в името на мира и стабилността.
Продължиха да се изкачват нагоре. После той се обърна и посочи надолу.
— Трябва да слезем оттук. Има стъпала, издълбани в скалата. Стръмни са, затова по-добре пак ме хвани за ръката.
Остави го да й помогне да слезе. Под скалата беше по-хладно и по-сенчесто, високите, стройни стволове на боровете — по-разредени.
— Там — посочи той между дърветата.
Тя погледна нататък. На около петдесет чи се виждаше сива каменна стена. Оттук беше трудно да се прецени колко е висока — беше почти два пъти по-висока от баща й. Отляво завиваше и обгръщаше ръба на скалата, отдясно се губеше между дърветата. Малко по-нататък в нея имаше грамадна порта с колони, а зад нея — неподвижна и мълчалива на светлината на късното утро — се издигаше кулата.
Обърна се и забеляза, че баща й се взира в къщата с отнесена усмивка. След това я погледна.