— Калевала — каза тихо той. — Пристигнахме у дома, Джелка. У дома.
— Знаеш ли какво ми липсва най-много?
Тай Чо вдигна поглед. Ким беше застанал на вратата и гледаше някъде встрани. Тай Чо се усмихна.
— Какво?
— Басейнът. Най-добре мислех в басейна.
Тай Чо се засмя.
— Е, не бихме ли могли да уредим нещо?
Ким кимна едва забележимо към камерите на тавана.
— Само ако ши Шпац е съгласен.
Тай Чо задържа погледа си върху Ким за миг, след това продължи да си разопакова багажа.
— Ще подам молба. — Той изпразни сака си и го напъха под леглото. — В края на краищата не може да се случи нищо по-лошо от това, да ни откаже — отново вдигна поглед и се усмихна на Ким. — Както и да е… как е тук? Интересна ли е работата?
Ким отмести поглед.
— Не — тихо отговори той.
Тай Чо се изправи изненадано.
— Наистина ли? Но ти нали каза, че ще е голямо предизвикателство?
— Така е. Обаче Шпац не ме пуска и да припаря до изследванията.
Тай Чо замря на място.
— Но той не може! Аз няма да позволя той да постъпва така с тебе, Ким. Ще се свържа с принца.
Ким поклати глава.
— Не. Не ми се иска да търча при принц Юан всеки път, когато имам проблеми.
Тай Чо се обърна ядосан.
— Но трябва! Принцът ще отстрани Шпац. Той ще…
Но Ким продължаваше да клати глава.
— Ти не разбираш, нали, Тай Чо? Мислиш си, че това е чисто научна разработка — но не е. Веднага го разбрах. Става въпрос за политика. И при това въпросът е много щекотлив. Практически всички, които работят по този проект, са уязвими по някакъв начин. През Войната са били на погрешната страна и сега нямат друг избор, освен да работят по този проект. Всички освен Шпац — а той не е учен. Или поне не е чак толкова добър учен, че да работи по проект от такъв характер. Той е тук, за да държи нещата под капак.
— Но това е скандално!
— Не. Ни най-малко. Разбираш ли, някой иска този проект да се провали. Тъкмо затова са назначили Шпац за шеф на администрацията, а Толонен — за глава на целия Проект.
— И ти ще го позволиш?
— Не зависи от мене, Тай Чо. Аз нямам никакъв избор. Правя каквото ми се нареди. Както винаги. Но всичко е наред. Можем да правим много неща. От нас се иска само да не клатим лодката.
Тай Чо го гледаше, присвил очи.
— Но това не е в стила ти, Ким. Да клекнеш и да не правиш нищо…
Ким сведе очи.
— Може би така е било в миналото. И докъде ме докара това? — Ким отново вдигна глава. Тъмните му очи пронизваха Тай Чо. — Пет години социализация. Брутално превъзпитание. Това беше наградата ми за това, че се защитих. Но следващия път хич няма да се церемонят. Просто ще ме отпишат като неоправдана инвестиция. Лош дълг — той горчиво се изсмя. — Аз дори не съм гражданин. Съществувам само защото Ли Юан го иска. Сам го чу какво каза, Тай Чо. Така стоят нещата. Тъй че недей да ми четеш лекции. Тук всичко е лесно. Защо да си създаваме проблеми?
Тай Чо отново зяпна насреща му — не можеше да повярва, че Ким му казва това.
— Е, ти по-добре върви — тросна се той. — Имам си работа.
— Съжалявам, Тай Чо, аз…
Но Тай Чо усърдно се зае да подрежда дрехите си в шкафа.
— Тогава ще се видим по-късно, нали? — обади се Ким, но Тай Чо дори не даде знак, че го е чул.
Щом се върна в стаята си, Ким седна зад бюрото и се зачете в първото стихотворение, което Хамънд беше написал за него.
Не беше лесно да накара Тай Чо да повярва, че се е предал. Болно му беше, че трябва да разочарова стария си възпитател, но нямаше как. Ако изобщо имаше някакъв начин да действа тук, то трябваше да приспи подозренията на Шпац. Да накара Шпац да повярва, че е послушно момче. А какъв по-добър начин да го убеди от това, да манипулира реакциите на някой свой близък? Негодуванието на Тай Чо, гневното му разочарование щеше да отклони Шпац от следата. И това щеше да подсигури на Ким пространството, от което се нуждаеше.
Но въпреки всичко болеше. И това учуди Ким, защото беше започнал да се пита останали ли са му някакви чувства след онова, което му бяха причинили по време на социализацията. Спомни си всичките си срещи с Тай Чо оттогава — знаеше какво е бил за него този човек, ала не чувстваше нищо. Съвсем нищо. Съвсем нищо. Беше лежал буден по цели нощи, разтревожен от липсата в себе си — страхуваше се, че способността да обича вероятно му е отнета завинаги. И това — тази болка от това, че наранява друг — беше знак за надежда. Знак за промяна в самия него.
Погледна стихотворението и въздъхна. Онова, което влошаваше нещата, беше, че в казаното от него на Тай Чо имаше известна доза истина. Ако махнат Шпац, на негово място щеше да дойде друг Шпац. Така беше в живота. Нещо повече, и онова, което бе казал за себе си, беше вярно. По-вярно може би, отколкото имаше намерение да го каже.