Той цял живот беше нечия собственост. Нечие притежание не заради това, което беше, а заради онова вътре в него — неговия „талант“. Използваха го така, както биха използвали машина. И също като машина при повреда го поправяха — или го изхвърляха на боклука.
Разсмя се — изведнъж тази мисъл го беше развеселила. „Да — запита се той, — но по какво се различавам аз от машините? Кои качества ме отличават от тях? И дали те са мои несъвършенства, слабости или ме правят силен? Трябва ли да се осланям на тях повече или по-малко?“
Бяха го превъзпитали; бяха отделили миналото му със стена, бяха го научили да не се доверява на тъмната си страна; и все пак тъкмо в тази негова страна се коренеше всичко — тя беше първоизточникът на цялото му същество.
Мислещата част… те я надценяваха. Тя беше само процесор. Прозренията идваха от много по-дълбоко. Умът просто ги пречистваше.
Усмихна се — знаеше, че го наблюдават и подслушват. Е, нека си гледат и слушат. В тази игра той беше по-добър от тях. Много по-добър.
Наведе се напред и се зачете.
За онези, които го наблюдаваха, това стихотворение не означаваше нищо. На тях то би им се сторило безсмислена поредица от химични формули. Математически израз на сложна молекулярна верига. Но Ким виждаше под повърхността на страницата, съзираше под всеки йероглиф на мандарин формулата, на която той съответстваше. Усмихна се — чудеше се какво ли щеше да си помисли Шпац. Под простия код 1:1, който Ким бе използвал за препредаване на информация от личните файлове на Хамънд, имаше и втори шифър, за който се беше договорил с Хамънд. И той беше доста прост — ключът към него беше идеалното владеене на мандарин.
Самото стихотворение беше тромаво, с недодялани и клиширани образи — но това бе разбираемо. Хамънд беше учен, а не поет. И докато системата на образование настояваше да се изучава древната поезия, повечето хора с научни наклонности гледаха да се отърват от този изпит колкото се може по-бързо. Важното обаче беше информацията, която се съдържаше в основните образи. Трите бели лебеда символизираха начина, по който Шпац беше разделил изследователите на три екипа. После с всеки от следващите три реда Хамънд уточняваше в подробности — чрез други образи — с коя точно област на изследването се е заел всеки от тях.
Беше грубо начало — не повече от основа — но показваше какво би могло да се направи. Хамънд постепенно щеше да набере увереност и да започне да се изразява по-изящно: това беше необходимо за времето, което идваше, защото информацията щеше да е от такава степен на сложност, че щеше да ги накара да напрегнат изобретателността си докрай.
Това означаваше, че най-трудният въпрос вече бе разрешен. Ким беше измислил и начин, по който да отговаря на Хамънд, Неговият съконспиратор трябваше само да докосне определен клавиш от клавиатурата на компютъра си и онова, което беше въвел Ким, щеше автоматично да се прехвърли в личните му файлове. Същото докосване щеше и напълно да блокира клавиатурата на Хамънд, да я направи безполезна, а отделните й клавиши — несвързани с никаква редовна програма. Който и клавиш да докоснеше Хамънд, той щеше да извежда някой йероглиф от отговора на Ким, докато съобщението не се изпишеше напълно.
Този номер го беше научил по време на социализацията. Игра, която играеше тогава и вкарваше във файловете на другите тайнствени съобщения. И никой дори не беше и сънувал, че това е възможно.
Бързо набра своите въпроси — стараеше се този първи отговор да бъде прост, моделираше стихотворението си по образец на едно стихотворение на поета от IV век Тао Чиен. То се изписа на екрана като продължение на веригите от молекули. После, доволен от свършеното, вкара кода, за да го изпрати на Хамънд.
Изключи компютъра, облегна се назад и се протегна — изведнъж го беше обзела умора. След това неочаквано комсетът оживя и принтерът на бюрото затрака. Затаи дъх, докато наблюдаваше как бавно излиза разпечатката. Миг по-късно машината млъкна. Ким се наведе напред, откъсна листа, после се облегна назад и се зачете.
Съобщението беше от Шпац — информираше го, че му е дадено разрешение да използва спортната база на тукашната охрана.
Гледа го още миг, преди да се разсмее. Басейн! Шпац му беше дал басейн!
Чичо й Джон беше запалил голямата камина. Трепкащата светлина на огъня изпълваше голямата стая с висок таван и тя изглеждаше тайнствена, с различни форми, сякаш всеки миг стените щяха да се разтопят и да потекат. Баща й седеше до прозореца в голямо кресло с изправена облегалка и гледаше към морето. Тя беше застанала на вратата. Погледна баща си, после пак към огъня — той я омагьосваше. Никога досега не беше виждала нещо подобно. Не беше и предполагала, че ще го види. Навън, зад зарешетените прозорци, се свечеряваше — над морето се събираха тъмни облаци — но тук вътре грейналият огън изпълваше стаята с топлина.