— Джелка?
Вдигна очи. Чичо й беше застанал до рафтовете и я наблюдаваше загрижено. Болката в очите му беше отражение на нейната собствена.
— „Калевала“… Искаш ли да я прочетеш?
Той й протегна един от дебелите, подвързани с кожа томове. Джелка го погледна, после се приближи до него и взе книгата. Отначало просто я гледаше втренчено, смаяна. Проследи с пръст буквите, гравирани на корицата, след това се обърна към баща си:
— Може ли…?
— Разбира се. Но помни какво ти казах. Нейното място е тук и никъде другаде.
Джелка кимна, после отново погледна книгата. Отгърна корицата и прочете заглавната страница.
— Не очаквах, че… — започна тя, след това се разсмя.
— Какво не очакваше? — приближи се до нея чичо й.
— Ами това — тя го погледна в лицето. — Дори не съм мечтала, че има такива книги!
— Не е било книга. Отначало — не. Били са песни, хиляди песни и са ги пеели селяните в нашата родна земя, Карелия. Един човек ги събрал и ги свързал в разказ. Но сега е останало само това. Това е последното копие. Останалото вече го няма — певците, песните, народът, страната — сякаш никога не ги е имало.
Тя го погледна отново, после се взря със страхопочитание в книгата. Последното копие. Това някак я плашеше.
— Тогава много ще се грижа за нея! — възкликна тя. — Като за родна сестра!
Чен се понадигна тежко от леглото, после дръпна одеялото и пак се настани удобно. Гърдите му бяха превързани, ръката — бинтована, но беше извадил късмет. Ножът се беше плъзнал по ребро и не беше засегнал нищо жизненоважно. Бе загубил много кръв, но щеше да оздравее. Що се отнася до раната на ръката, тя беше повърхностна — такива получаваше и на тренировки.
Кар седеше срещу него намръщен. Огромното му тяло беше твърде голямо, за да се побере на болничния стол. Той се наведе напред ядосано и избълва всичко онова, което му се налагаше да сдържа, докато сестрата беше в стаята.
— Какъв глупак си, Чен! Трябваше да ме изчакаш!
Чен скръцна със зъби — заля го внезапна болка.
— Съжалявам, Грегор. Нямаше време.
— Можеше да се обадиш! От Лю Чан! Можеше да ми кажеш какво си намислил! А то какво — допреди половин час въобще не знаех, че си ходил при сводника! Мислех си, че чакаме доклада на охраната за Лю Чан!
— Получих го, преди да тръгна. Потвърди онова, което си мислехме. Бил е актьор в операта, преди да стане сводник. Има и едно недоказано обвинение в убийство. Тъкмо затова е бил пратен под Мрежата.
Кар изсумтя нервно.
— И така да е, трябваше да изчакаш. Можеха да те убият!
Вярно беше. И той трябваше да изчака. Но не беше изчакал. Защо? Може би защото искаше да направи това сам. То някак си беше свързано с Павел — момчето от плантацията, убито от главорезите на Де Вор. Още изпитваше чувство за вина. Значи може би се беше подложил на риск, за да се самонакаже. Или пък имаше нещо повече. Може би беше свързано с риска. В края на краищата, беше му харесало. Беше му харесало обстоятелствата през цялото време да са срещу него.
Петима срещу един. И все пак беше жив. Беше ги надвил в ръкопашен бой. Той беше куай. Вече го знаеше, беше му по-ясно от всякога. Куай.
— Съжалявам — повтори той. — Сбърках.
— Да — Кар се облегна леко назад, после погледна Чен в очите и се разсмя. Гневът му беше преминал. — Ама си още жив.
На вратата се почука, след това вътре надникна една глава.
— Аксел! — Чен се опита да се надигне, после се отпусна назад и изстена.
— Какво е станало? Грегор ми каза, че си пострадал, но не ми каза как!
Чен болезнено си пое дъх, след което се усмихна на Хаавикко и стисна ръката му.
— Драскотина, нищо повече…
Кар се разсмя.
— Драскотина, няма що! Знаеш ли какви ги е вършил тоя приятел тук, а, Аксел?
Хаавикко поклати глава.
— Да му кажа ли, Чен, или искаш ти да си му го кажеш?
— Давай — болката в ребрата пресече дъха на Чен.
Кар посочи на Хаавикко един стол в ъгъла.
— Онова там са дрехите на Чен. Бръкни в горния джоб на туниката. Ще намериш нещо интересно.
Хаавикко погледна нататък. Туниката беше съдрана и по нея имаше петна от кръв, но джобът беше недокоснат. Бръкна вътре и извади една прозрачна карта.
— Това ли?
Кар кимна и загледа как Хаавикко я повъртя в ръце, а после го погледна с неразбиращо изражение.
— Е? Какво е това?
Кар се приближи и взе картата.
— По-късно ще ти покажа как точно работи. Засега ще трябва да се довериш на думите ми. Това се нарича имплант. Или поне запис на имплант. В тази карта се пази цялата необходима информация за съставянето на определен химикал. Такъв, който може да създава фалшиви спомени.