Хаавикко вдигна поглед озадачено.
— Е, и?
— Та информацията точно в тази карта е била разработена за определен човек. За тебе.
— За мене ли? — Хаавикко се разсмя. — Какво искаш да кажеш?
— Ами ето какво: Чен се поразрови малко в миналото на твоето приятелче Лю Чан. После му направи и визита. От нея получи потвърждение за нещо, което и двамата с него подозирахме от самото начало. Освен това се сдоби и с един адрес под Мрежата. На този адрес намерил мъж на име Херик, който прави тези работи. От Херик взел тази карта — а тя е копие на фалшив спомен, имплантиран в мозъка ти. Споменът за това, че си убил млада проститутка.
Хаавикко беше пребледнял.
— Не… не е възможно. Спомням си… — гласът му потрепери, той сведе очи и навлажни устни с език. — Не може да е фалшив! Прекалено истинско беше! Твърде…
Кар го докосна по рамото.
— И все пак е вярно, Аксел Хаавикко. Не си я убил. Някой друг я е убил. Вероятно Лю Чан. Единствената ти грешка е, че си изпил наркотика, смесен с виното ти. Точно той те е накарал да си мислиш, че си я убил.
— Не…
— Вярно е — обади се Чен. — Изчакай да видиш копието. Не си я и докоснал. Не би могъл, разбираш ли? Не си такъв човек.
Гледаха го. Гледаха как гърдите му се надигат и спускат. После той отново ги погледна — в очите му неверието отстъпваше пред нова надежда.
— Значи наистина не съм го направил? Не съм убил онова нещастно момиче?
— Не си! — ревна Кар и сграбчи ръката му. — Не си, приятелю. Но аз знам кой я е убил. Все още не можем да го докажем, но ще го докажем. И тогава ще пипнем копелето и ще го разпънем на кръст. Заради всички, на които е съсипал живота.
Джелка извика и се надигна от леглото в тъмнината, все още скована от ужаса, който току-що бе сънувала. Виждаше ги съвсем ясно: високи, кльощави мъже, застанали на брега на езерото, които я наблюдаваха втренчено; очите им бяха като черни камъни, лицата — неестествено бели, от издължените им костеливи длани капеше кръв. И тя самата — там, в средата на езерото. Огромната каменна плоча бавно потъваше под краката й, повлякла я към ледените дълбини.
Чу стъпки по коридора, после вратата на стаята й се отвори със скърцане. Сърцето й подскочи в гърлото — нямаше съмнение, бяха дошли отново… но светлината на фенер обля стаята и тя видя, че това беше просто баща й.
— Какво има, обична моя?
Той се приближи, остави фенера на нощната масичка и я прегърна. Тя затвори за миг очи, потръпна и се остави да я утешава, след това се дръпна назад леко и го погледна в очите.
— Пак същият сън. Но по-лош. Този път бях в Калевала… в земята на героите. Около мене се простираше единствено пустош, покрита с дървета, скали и плитки езера. И те ме настигнаха — бяха ме проследили сред дърветата. Сякаш бяха пътували назад през годините, за да ме намерят…
Лицето му се сгърчи в съчувствие и болка. Притегли я отново, притисна главата й към гърдите си и я погали.
— Успокой се, обична моя. Всичко е наред. Аз съм тук. Никой няма да ти стори нищо лошо. Никой, обещавам ти.
Ръцете му я обгърнаха — силни, мощни ръце, като здрави каменни стени, които я закриляха, — но тримата убийци все още бяха пред погледа й: виждаше усмивките им, беззъбите им, черни като въглища уста, докато тя потъваше в леденостудената вода.
Той се отдръпна назад и я погледна.
— Да повикам ли Хелга?
Тя се поколеба, след това кимна.
Баща й тръгна към вратата, после се обърна и я погледна.
— Недей да се тревожиш. Тук никой няма да ти стори нищо лошо. Никой.
Рано на следващата сутрин тя изпрати баща си. После седна на кея и наблюдаваше как лодката бавно се скрива от погледа й. Известно време се взира в нищото — копнееше баща й да се върне; след това изведнъж рязко осъзна, че това „нищо“ беше пълно с живи същества; беше цяла вселена от цветове и форми.
Бавно тръгна към къщата. Постоянно се оглеждаше. Ерки, младият телохранител, за чието присъствие бе настоял баща й, се влачеше след нея на разстояние двайсет чи. Тук имаше цял свят, който й предстоеше да изследва, различен от меките, опърлени от слънцето острови Суматра, които бе опознала навремето, когато баща й беше в изгнание. Не, тук дори и светлината беше по-друга; беше някак позната. Островът вече не й се струваше чужд, а просто нещо отдавна забравено, нещо, което е познавала в друго време…
През следващите дни го кръстоса надлъж и нашир. Ден след ден опознаваше местностите и пътищата, тъмните езера и мъничките водопади, тесните фиорди и тихите кътчета, пещерите и поляните. И бавно, много бавно се влюби в острова.