А освен всичко друго имаше едно специално място…
Беше четвъртият й ден тук, следобед, и тя слизаше от най-високата точка на острова. Ерки я следваше. Обикновено я следваше по-отблизо и я викаше, когато според него тя поемаше твърде големи рискове, но Джелка вече познаваше пътеката надолу по билото и той я беше пуснал спокойно напред.
Прекоси покритото с лед било на хълма и стигна до място, където зейваше пропаст. Там, на ръба на скалата, имаше порутен параклис — покривът му зееше към небето, портата я нямаше. Беше мъничък. Подът вътре бе напукан и обрасъл с бурени, една от страничните стени се беше срутила и тежките камъни се бяха изсипали върху тревата. И все пак надписът, гравиран върху каменния трегер, още се разчиташе, както си личаха и символите, изрязани в камъка — риба, агне и кръст.
Беше попитала чичо си за думите — думи, които й звучаха познато, въпреки че бяха толкова странни; думи, изписани на азбуката на собствения й език и все пак чужди, — но той не знаеше какво означават. Знаеше само, че били на латински — древния език на Та Цин. Що се отнася до символите — познаваше ги, но не пожела да й ги обясни.
За миг остана така, загледана към бездната под развалините, после продължи надолу по пътеката.
Пътеката беше стара, много нозе бяха стъпвали по нея и близо до дъното, там, където пътят ставаше стръмен, в скалата бяха изсечени стъпала. Пъргаво заизбира откъде да мине между скалите и надолу под корниза. Там, от другия край на широкия скален перваз, беше пещерата.
Това беше тайното й място — мястото на гласовете. Тук островът й говореше на хиляди древни езици.
Тръгна по перваза, стигна до средата и спря. Приклекна и се загледа надолу през пукнатината в огромната сива плоча. Там, под нея, надигащият се прилив се втурваше през една цепнатина в скалите. Известно време наблюдава как водата се пени и вълнува в тесния канал, после погледна към младия телохранител и забеляза как я гледаше — усмихваше се, беше му забавно да я наблюдава.
— Не го ли чуваш, Ерки? Той ми говори!
Той се разсмя.
— Това е просто шум!
Тя отново погледна надолу, след това вдигна глава и се заслуша в другите гласове — в шума на вятъра, в песента на клоните горе над главата й, в крясъците на морските птици, които призовават морето.
— Не! — каза тя най-накрая. — Това са гласове! Но трябва да слушаш внимателно.
Той отново се разсмя.
— Щом казвате, ну ши Толонен… Но за мене е само шум. Май нямам уши да го чуя…
Тя впери поглед в него, след това се усмихна и извърна глава. Не, той нямаше уши за тези гласове — но в днешно време онези, които можеха да ги доловят, едва ли бяха много. Постоянната диета от шоута по тривизията и холодрами ги беше имунизирала; беше притъпила сетивата им и бе напълнила главите им с илюзии. Но тя ги чуваше — гласовете на нещата. Усещаше ги в кръвта си. Пулсът на големия свят — по-истински, по-жив от всичко на всички нива.
Изправи се, отри длани о бедрата си, после продължи, застана на ръба на скалата и се загледа в неспокойната повърхност на морето. Усещаше вятъра — като ръка, която докосва лицето й, груба длан, която я гали; усещаше вкуса на сол по устните си. За миг затвори очи — представяше си, че стои на носа на грамаден кораб, който прекосява огромния океан на път към нови, неоткрити земи. След това се усмихна, обърна се и тръгна към пещерата. Наведе се, за да мине под ниския скален перваз, и потъна в мрака отвъд.
Спря, за да свикнат очите й с тъмнината, и подуши въздуха. После се намръщи. Може би това беше само нейното въображение — но днес въздухът й се стори по-различен, по-малко влажен, по-малко спарен от обикновено, но може би това беше от времето. Чичо й беше споменал, че идва буря. И я беше предупредил да се прибере вкъщи, преди тя да е започнала.
Усмихна се и се завъртя, като се оглеждаше. Там, на стената отзад, бяха изписани древните букви — високи педя, издълбани в стената и боядисани с горена охра на фона на бледокремавия камък. Приличните им на пръчки ъгловати форми й напомняха за една игра, която беше играла със своята ама като малка със стъбълцата на бял равнец. По-навътре, там, където таванът се спускаше надолу и опираше о пода, беше намерила купчина костици и овъглените останки от древно огнище. Наведе се, присви очи и се взря в тъмнината, после набърчи чело. Някой беше пипал там.
По гръбнака й полази лека тръпка на уплаха. И тогава го чу. Странен, хрущящ звук в дъното на пещерата.
— Ерки! — призова го с тих, напрегнат шепот.
След миг той вече беше при нея. Бе приклекнал на входа на пещерата, дулото на картечницата му търсеше в мрака.