— Какво има? — тихо попита той.
Тя затаи дъх. Може би й се беше счуло. Но звукът отново се разнесе — този път по-близо. Потръпна, след това дъхът й секна — от мрака в нея се взираха чифт очи. Тъмни, диви очи, които приковаваха нейните.
— Животно — прошепна тя. Страхът отстъпи място на учудване. — Диво животно!
Чу как затворът на картечницата изщрака и махна на Ерки да не мърда.
Пристъпи бавно крачка назад, после втора и най-накрая застана до телохранителя.
— То няма да ни стори нищо лошо. Него го е страх от нас повече, отколкото нас — от него. Сигурно е спяло в дъното на пещерата и ние сме го разбудили.
Ерки потрепери.
— Мислех си, че всички животни са измрели…
„Да — помисли си тя. — Аз също. Но ето ти едно тук.“ А вероятно тук, на острова, имаше и още. Сега го виждаше по-ясно — виждаше тъмната му козина, малките му, ала мощни крачка. Беше ги виждала на картинка в учебника. Това беше лисица. Истинска, жива лисица.
Ерки я докосна леко по ръката. Тя се обърна към него.
— Да донеса ли клетка? В къщата има една. Можем да го хванем и да го вземем с нас.
Тя поклати глава и отново погледна към лисицата.
— Не. Нека си живее свободно. Нейното място е тук, а не там. Виж я — тя не е създадена да живее в клетка.
„Нито пък ние“ — мина й през ума. Зачуди се откога ли нейният собствен вид живееше в капана, обграден от всички страни с решетки. Но поне това можеше да направи: да остави тази мъничка частица от дивото тук, където й беше мястото. Да я превърне в домашен любимец… тя потръпна. Лисицата щеше да умре, ако е затворена в клетка.
— Ела — повика го тя. — Хайде да се връщаме. Бурята идва.
Щом изкачиха билото, тя отново спря и се огледа. Над главата й кръжаха чайки, крясъците им бяха сърдити и пронизителни. Уви се плътно в якето си. Вятърът ставаше все по-силен, все по-бурен. От североизток прииждаха буреносни облаци — черни и страшни — и се събираха над Града. Идваше буря — вярно беше казал чичо й. Тя се разсмя. Нека дойде! Нека небесата се отворят! Щеше да ги поздрави оттук. Обърна се и забеляза, че Ерки я гледа.
— Добре, ей сегичка идвам! Само още малко…
Той кимна и тръгна полека надолу. Тя остана там горе още миг, огледа се — представяше си, че е господарка на всичко онова, което виждаше. После въздъхна и последва Ерки надолу по пътеката, към светещите прозорци на къщата.
Директорът Шпац се облегна в креслото си и посочи право към екрана.
— Е, Елис? Какво, в името на всички богове, е това?
Мъжът, застанал точно зад гърба му, сви рамене.
— Още не сме съвсем сигурни, директоре, но работим по въпроса. Отначало си мислехме, че е нещо като звездна карта, като се има предвид интереса на момчето към астрономията, но като я прекарахме през компютъра, за да проверим с какво съвпада, нищо не излезе!
Известно време и двамата мъже мълчаливо се взираха в екрана. Точките бяха всичко четирийсет и шест, свързани с три-четири линии. На екрана образуваха стегнат „пачи крак“ с елиптична структура като горната половина на череп.
Шпац изпръхтя.
— Абсолютно сигурни ли сте, че това тук няма нищо общо с онова, над което работим?
— Абсолютно. Освен факта, че ние едва сме започнали работа по точното разположение на пластините, тези точки просто не съответстват на онези области в мозъка, които имаме намерение да използваме. По мое мнение подобната форма е чисто и просто съвпадение.
— Хммм… — Шпац се наведе напред и изключи екрана, след това се обърна и погледна помощника си. — Знам какво си мислиш, Елис, но не си прав. Той крои нещо. Сигурен съм. Така че не го изпускай от очи. Нека екипът ти изобщо не се отпуска, докато не открие какви ги е намислил!
Елис се поклони. Щом излезе от стаята, дълбоко си пое дъх, после поклати глава. Тази мания на директора по отношение на момчето граничеше с лудост. Беше убеден, че са докарали момчето тук по една или друга причина — или да го шпионира, или да осигури провала на проекта. И в двата случая се чувстваше заплашен. Но истината беше по-проста.
Наблюдаваше момчето вече от десет дни и беше убеден, че то е гений. Бе го гледал как работи над няколко собствени проекта и забеляза как подхожда към проблемите. Нямаше как нито да имитира, нито да подправи тази бързина на ума. Но Шпац не искаме и да знае. Самият той беше второразреден учен и не можеше да приеме, че някакво си хлапенце — при това родено в Глината — може да го превъзхожда интелектуално.
Но нямаше да я бъде неговата. Елис беше видял директивата, пристигнала само секунди преди да отиде при директора. И Шпац не можеше да направи нищо.